Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Е, много уютно – каза той. – Как са ти краката?

– Кое? – попита тя замаяно.

– Краката.

– О, краката. Много по-добре, благодаря – отвърна Джо.

Изведнъж усети нещо да докосва устните ù. Неговите устни. Сигурна беше. Случайност ли беше или съзнателно действие? Имаше само един начин да разбере. Застана неподвижно, с вдигнато нагоре лице. Чакаше. Надяваше се. Страхуваше се, че ще я целуне и че няма да я целуне.

– Джо – каза той. Гласът му беше нисък.

Сърцето ù биеше толкова силно, че тя се уплаши да не изскочи от гърдите ù. Затвори очи. Искаше той да я целуне. Да я докосне. Имаше чувството, че ще умре, ако не го направи.

– Джо, мисля, че... – продължи той.

– Да, Еди? – прошепна тя.

– ... чувам нещо – довърши той.

И тогава някой отвори вратата и тя падна назад. Удари се силно в пода и я заболя. Еди се стовари върху нея, но в последния момент се подпря на ръце, за да не я смаже.

– Криете се в килера, а? – попита ядосан глас. – Знаех си , че ще се опитате да ме метнете, лъжливо копеле такова! Дай си ми долара. Инак ще ти пусна Шивача.

Джо и Еди вдигнаха очи.

Беше Резето.

Глава двайсет и пета

– Всичко наред ли е? – попита стройно русо момиче.

Същото момиче, което бе стояло пред бара с Резето. Сега стоеше пред сградата на „Ван Хутън“.

Нищо не беше наред. Джо я болеше гърба от падането. Краката я боляха от стоенето в кофата. Беше смутена от това, което се бе случило в килера, и от това, което не бе се случило.

– Намерих ги, Фей – рече Резето, докато заключваше вратата. – Криеха се в един килер.

– Не сме се крили – поясни Джо. – Заключиха ни вътре.

– Къде са му парите? – попита Фей.

Басмената ù рокля беше износена и парцалива. Лицето ù бе красиво, с фини черти. Джо извади еднодоларова банкнота от джоба на полата си и ù я подаде. Погледът на Фей – студен, хищнически, се закова в джоба.

– Не го прави – предупреди Еди.

Фей го изгледа враждебно. Готвеше се да каже нещо, когато нагоре по улицата се чу пронизително изсвирване. Изражението ù се промени. За секунда изглеждаше като плячка, не като хищник.

– Хайде, момче, трябваме му – каза тя на Резето.

Джо чу как резето на вратата падна на мястото си. Момчето със същото име си прибра инструментите и после двамата с Фей се стопиха в нощта.

– Кое е това момиче? – попита Джо, загледана след тях.

– Една от най-добрите джебчийки в града. Работи за Шивача. Резето също. Между другото, не си дръж парите в джоба. Сложи ги във... във... – той посочи гърдите си, поруменял. – За да не ти ги откраднат.

Джо нямаше намерение да си разкопчава палтото пред него. Вместо това пъхна парите в едната си бота.

– Кой е Шивача? – попита тя.

– Нюйоркската версия на Дикенсовия Фейгин – отвърна Еди. – Прибира сирачета и ги учи да крадат. Наричат го Шивача, защото шие дрехи за армията си от джебчии, за да не се отличават от жертвите си. Някои от дрехите са много елегантни.

– Но роклята на Фей не беше елегантна, беше вехта – рече Джо.

– Тя се облича в тон с квартала, в който работи. Първо правило на джебчиите: слей се с околността.

Към тях вървяха две просякини. Едната изглеждаше разстроена от нещо, а другата се опитваше да я успокои. Джо позна разстроената – беше Лудата Мери, клошарката. Хленчеше за някакъв страховит призрак, който се върнал от Отвъдното, за да я тормози.

– Ето, Мери, опъни една глътка – каза другата жена и ù подаде бутилка. – Това убива всякакви призраци.

Джо се загледа в жените. Вечерта бе хладна, а те бяха облечени прекалено тънко. И двете бяха много слаби. Тя спонтанно се приближи към тях и подаде на всяка по един долар. Мери, все още неспокойна, я попита дали е видяла призрака.

– Не съм го виждала, Мери. Съжалявам – каза Джо.

Другата жена ù предложи да си сръбне от бутилката, ако ù даде още един долар. Еди се намеси, хвана Джо за лакътя и я поведе нагоре към Саут Стрийт. Мери безжизнено им каза „ довиждане“, когато се отдалечиха.

– Извадихме късмет – каза Еди и кимна към сградата на „Ван Хутън“. – Видя ли лицето на Кинч?

Джо кимна.

– Имаш ли представа кой е?

– Не – отвърна Джо. – Господин Скъли явно го познава, но под друго име. „Ново лице, ново име“, така каза. И после Кинч каза: „Едва ли бих могъл да използвам старото си име“.

Тя замълча за миг, после продължи:

– Мислиш ли, че той е убил баща ми? Според бележника той се е виждал с Кинч в нощта преди смъртта си.

През тялото ù премина тръпка при мисълта, че е била в една стая с убиеца на баща си.