Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Не мисля. Не е логично – отвърна Еди. – Баща ти е имал планове отново да се види с Кинч. На 17 септември и тази вечер. Имал е хиляда долара, скрити в бележника си. Парите са били за Кинч. И Кинч каза същото на Скъли. Защо ще убива човека, който му дава хиляда долара? А може би и повече?

– Прав си – съгласи се Джо.

Беше едновременно облекчена и разочарована. Мистерията около смъртта на баща ù се заплиташе все повече.

– И все пак трябва да открием кой е Кинч и какво са му направили съдружниците във „Ван Хутън“ – отбеляза Еди, когато стигнаха Саут Стрийт, заобиколиха един пияница, припаднал на тротоара, и се насочиха към северната част на града.

– Трудно ми е да си представя, че който и да е във „Ван Хутън“ му е направил нещо – каза Джо. – Всички те са почтени хора.

Еди подбели очи.

– Това пък какво беше? – възмути се Джо.

– Най-добре ще е да свикнеш с факта, че може би някой във „Ван Хутън“ не е чак толкова почтен.

– Защо? – попита Джо. – Защото някакъв странен, подозрителен мъж, появил се от нищото, го казва?

– Защото Скъли никога не би дал някому хиляда долара фирмени пари, освен ако не е абсолютно наложително. Кинч знае нещо нелицеприятно за „Ван Хутън“. И Скъли го знае. Изглежда, че и баща ти е знаел.

Разсъжденията на Еди звучаха логично на Джо, но ù бе трудно да ги приеме. Откак се помнеше, познаваше съдружниците във фирмата. Бяха гостували в дома ù, на вечери и празненства. Тя също бе ходила в техните домове. А сега според Кинч се оказваше, че са направили нещо много нередно.

– Ако съдружниците наистина са направили нещо на Кинч, а аз все още не съм убедена, че е така, то баща ми със сигурност се е опитвал да оправи нещата – каза тя. – И Скъли каза така: „Чарлс е дал обещания, които не би могъл да изпълни“. Съвсем типично за него – да поеме ангажимента да помогне.

Еди я изгледа със съмнение и продължи:

– Кинч спомена някакви списъци и нещо на име „Бонавентура“. Може би е кораб? Освен това каза: „Той ми обеща да ми помогне да я намеря“. Името на кораба е женско. Ако „Бонавентура“ е кораб, може ли „Ван Хутън“ да са го отнели от Кинч по някакъв начин? Баща ти или чичо ти споменавали ли са нещо за такъв кораб?

– Не и пред мен.

– Може да са имали някаква сделка, която да се е провалила. Може би „Ван Хутън“ са продали кораба на Кинч, а той се е оказал некачествен. Или може би корабът е бил негов и те са му го отнели с измама. Може би...

Джо изпъшка.

– А може би трябва да се опитаме да съберем малко факти. Защото всичките ни теории не са нищо повече от теории – нетърпеливо каза тя. – Ако искаме отговори, трябва да намерим Кинч.

– Не, аз трябва да го намеря – каза Еди. – Ти при никакви обстоятелства няма да се опитваш да го намериш. Прекалено е опасно. Ще поразпитам Шивача за него. Той познава всеки негодник в града. Но това ще е, след като разпитам Бил Хокинс и Джаки Шоу за „Бонавентура“.

– А аз какво да правя? Да си въртя палците ли?

Еди помисли малко, после каза:

– Все още не знаем коя е Елинор Оуенс. И нейното име го има в бележника на баща ти. Може да се опиташ да намериш нея.

– Откъде да започна? – развълнува се Джо.

– От Бюрото по вписванията. Ако е родена в града, ще е вписана в регистъра на ражданията. Може да успееш да се сдобиеш с адреса ù и...

– Еди! – възкликна Джо и спря рязко. – Току-що ми хрумна нещо! Възможно ли е Елинор Оуенс да е онази „тя“, която Кинч търси?

– Как така?

– Може би когато Кинч каза „Той ми обеща да ми помогне да я намеря“, е имал предвид Елинор Оуенс!

– Не бях се замислил за това. Браво – похвали я Еди.

Джо пламна от удоволствие. Тази вечер бяха стигнали донякъде. А сега тя искаше да стигне и още по-далеч.

– Хайде да отидем в „При Уолш“ и да видим дали Джаки Шоу е там – предложи тя. – Така или иначе, трябва да научим нещо повече за „Бонавентура“. Ако наистина е кораб, той може да знае нещо.

– А, не. Единственото нещо, което ще откриваме тази вечер, ще е файтон, с който да се прибереш – заяви Еди и се заоглежда за кола, без да спира да върви. – Повече няма да идваш тук, Джо. Говоря съвсем сериозно. Това не е място...

Думите му бяха прекъснати от отварянето на врата две сгради по-нататък. От къщата се изля смесица от светлина, смях и парфюм. След няколко секунди се изляха и двама младежи и се запрепъваха по улицата. Пред вратата се скупчиха пет-шест млади жени, които се кикотеха и махаха на младежите. Бяха облечени единствено с тънки копринени комбинезони, чорапи и жартиери. Косите им бяха разпуснати, а устните им – намазани с червило. Една пиеше шампанско направо от бутилката. Изглеждаше не по-голяма от Джо.