Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Еди се облещи.

– Обещай ми, че никога, ама никога няма да идваш тук сама – каза той настоятелно. – Обещай ми, Джо. Веднага . Иначе сделката се отменя.

– Тази вечер се държиш необичайно драматично – отбеляза Джо. – Какво те притеснява?

Еди стисна с пръсти носа си, очевидно вдигнал ръце от нея.

– Има ли някакъв начин да те убедя да вземеш файтон и да се прибереш? – попита той.

– Никакъв. Но пък можеш да ми кажеш дали намери „Кинч“.

Примирен, Еди свали ръка от носа си.

– Не го намерих, а прерових целия кей.

– Чудя се дали не е наемен кораб. „Ван Хутън“ ги използва, когато е натоварено, например когато се събира реколтата от чай и подправки, ако няма достатъчно място на собствените кораби на фирмата. Ако „Кинч“ е от фирмените кораби, със сигурност щях да съм го чувала. Татко рядко говореше за работа в мое присъствие, но за корабите говореше и даже ме е качвал на няколко. Много се гордееше с тях – обясни Джо.

– Този съм го виждала – тя кимна към грациозния кораб, който се извисяваше току над тях. – „Ема Мей“. Клипер за чай.

Както гледаха нагоре към „Ема Мей“, на палубата се появи човек. Тръгна да слиза по трапа с чувал от зебло на рамо. Три черно-бели териера с блеснали очи и вирнати опашки вървяха по петите му.

Еди го позна.

– Бил! – извика той. – Бил Хокинс!

Човекът помаха и когато слезе на твърда земя, се приближи към тях.

– Радвам се да те видя, Еди! Коя е хубавицата? Ти от момичетата на Дела ли си, кукло? – обърна се той към Джо.

– Стажантка е. Показвам ù кое как е – обясни Еди, преди Джо да си отвори устата. – Бил Хокинс, това е Джоузи Джоунс.

– Извинете, госпожице! Не исках да... Е, както и да е – неловко завърши Бил. – Приятно ми е – каза той и свали шапка. Имаше рижава коса, брада в същия цвят и изпочупени, пожълтели зъби.

– И на мен ми е приятно, господин Хокинс – каза Джо.

„Коя е тази Дела?“ – з ачуди се тя.

– Как е уловът? – попита бързо Еди.

Джо усети, че много му се иска да смени темата. Бил отвори гърлото на чувала и Джо надникна вътре с мисълта колко е странно някой да лови риба през нощта. Само че вместо сребристия блясък на рибени люспи тя видя черна гърчеща се маса – плъхове. Десетки. Някои бяха мъртви. Други все още мърдаха, гърчеха се и пищяха, озлобени от страх. Тя сподави вика, който напираше в гърлото ù.

– Бил е плъхоловец – обясни Еди. – Той и кучетата му прочистват трюмовете на корабите през нощта.

– Досетих се – рече Джо, решена да не показва отвращението, което изпитва.

Докато Еди говореше, Бил завърза гърлото на чувала с въже и го хвърли във водата. Кучетата го загледаха как потъва и заскимтяха.

– Стига сте мрънкали, момчета! – изрева Бил. – Там, откъдето дойдоха тези, има още колкото си искате. Ню Йорк е пълен с плъхове!

– Бил, търсим кораб на име „Кинч“. Знаеш ли дали е на котва? – попита Еди.

– И да е, не съм го виждал. За пръв път чувам това име – отвърна Бил и изплю буца тютюн за дъвчене във водата.

Джо усети как отново я завладява разочарование от поредната задънена улица, в която се бяха озовали, но тогава Бил добави:

– Знам кой може да знае – един тип на име Шоу. Джаки Шоу. Стар моряк е, плавал е на десетки кораби. И тук, и в чужбина.

– Къде мога да го намеря? – попита Еди.

– В „При Уолш“.

Еди изстена.

– Не и в тази дупка.

– Това е. Когато Джаки е в града, виси там – обясни Бил. Свирна на кучетата. Те вдигнаха муцуни от купчината рибешки вътрешности, която бяха открили на дока, и заприпкаха към него.

– Благодаря ти, Бил.

– Няма за какво. Лека ви вечер – рече Бил и се запъти към следващия кораб, с кучетата по петите си.

Джо искаше да разбере какво значи „дупка“, но преди това имаше друг въпрос.

– Коя е тази Дела, която всички споменават? И къде е домът ù?

– Дела – повтори Еди. Прокашля се. – Дела...

– Да, Дела – нетърпеливо каза Джо.

– Тя е... ъъ, ами тя държи дом ... дом за момичета – неловко обясни той. – Бил просто предположи... Понеже е толкова късно и си на доковете...

– Дом за момичета? – повтори Джо. – Някакъв вид подготвително училище ли?

– Да, точно така. Момичетата там са подготвени. И още как.

– Говориш крайно загадъчно тази вечер – раздразни се Джо.

– Това е грешка. Огромна, грозна грешка – Еди заклати глава. – Не трябва да си тук. Трябва да си вкъщи. В хубавата си къща. Да пиеш мляко и да ядеш курабийки.

– Просто попитах...

– Хайде да си вършим работата, става ли?

– Добре, де – измърмори Джо, изненадана от резкия му тон.