Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

– Чета всичко написано от тях, до което успея да се добера – каза тя, – но е трудно. Мама не допуска вестници в къщата. Налага се да карам Кейти да ги вкарва тайно, когато съм си вкъщи, и да ползвам едно от момчетата за доставки, когато съм в училище. Но имам „Как живее другата половина“ на Рийс. Крия я под леглото си.

Еди се засмя.

– Моята е до леглото. Наистина се възхищавам на работата му. Разказва истории, които никога не стигат до обществото. Надявам се и аз да правя същото някой ден.

– А защо не сега?

Еди изсумтя.

– В „Стандарт“? Моля ви.

Чайникът засвистя. Той уви дръжката с една кърпа за съдове, вдигна го от триножника и наля врялата вода в пресата за кафе.

– Става ли да е без сметана и без захар? – попита той, докато поставяше двете чаши за кафе на масата. – Нямам нито едното, нито другото.

– Става и черно – каза Джо. Стигаше ù да е топло.

Еди натисна буталото на пресата.

– Трябва да простите на Оскар – каза той и наля кафето. – Не знаеше коя сте всъщност. Ако знаеше, може би щеше да смекчи думите си. Но пък доколкото го познавам, може би нямаше да го направи.

Джо кимна. Не искаше да говори за това. Беше успяла да се овладее, но във всеки един момент можеше отново да се срине. Щеше да даде воля на чувствата си по-късно, когато останеше сама в стаята си. Еди ù подаде едната чаша. Тя му благодари и се опита да отпие от кафето, което се оказа прекалено горещо.

– Планината Адирондак – рече тя, и взе разписанието за влаковете на компания „Ню Йорк и Сентръл“, което лежеше на масата. – Често ли ходите там? – попита в опит да смени темата.

– Винаги когато мога – каза Еди. – Събираме се с приятели и ходим да ловим риба. Спим в палатки.

– И ние – каза Джо. – Всеки август. Имаме място край езерото Саранак. Баща ми ме води за риба с кану. Гребем навътре... По-точно гребяхме навътре...

Върху разписанието падна капка вода. Джо докосна бузата си. Беше мокра. Тя осъзна, че плаче.

– Моля да ме извините – каза тя. Извади кърпичка от джоба на жакета си, попи си очите с нея и се опита да спре да плаче, но сълзите се засилиха. Силно смутена, тя скочи на крака.

– Б-б-благодаря ви... Сега ще си т-т-тръгвам – заекна тя.

Трябваше да се махне оттук. Веднага . Преди да се е изложила.

– Госпожице Монтфорт – каза Еди. – Наистина мисля, че трябва да поседите още малко.

– А-а-аз... не мога. Трябва да вървя – каза Джо с наведена глава, за да не види Еди сълзите ù. – Трябва да се върна вкъщи, защото Тийкстън може да е буден и... – тя млъкна насред изречението и вдигна глава. – Достатъчно лошо бе, че загубих баща си, но сега... сега... – тя го погледна безпомощно. – Някой го е убил, господин Галахър... защо ? Защо някой би искал да убие татко?

Изведнъж се разхълца като дете. Не беше плакала за баща си нито веднъж, откакто Брам и Ади ù бяха съобщили страшната новина. Не беше в състояние. Сълзите не идваха. Сега обаче се лееха свободно. Като мъчителен порой.

Еди скочи от мястото си. Привлече я към себе си. Тя се сгуши в шията му и продължи да плаче.

Еди я прегърна здраво и я остави да се наплаче.

Глава петнайсета

– Изпий го – каза Еди. – Трябва.

– Не мога. Мирише ужасно.

– До дъно. На една глътка.

Джо, отново седнала до масата на Еди, взе малката чашка, която той ù подаваше, и я пресуши. Уискито изгори гърлото ù. Очите ù се насълзиха, а бузите ù порозовяха, когато огънят му се разля в гърдите ù.

– Боли само за секунда – каза Еди.

– Но дали помага, господин Галахър? – дрезгаво попита тя.

– Да. И нека бъде Еди. Мисля, че е време да преминем към малки имена.

– Да, наистина. Съжалявам. Не знам какво ми стана – извини се Джо, силно смутена от сцената, която бе направила в негово присъствие.

– Нарича се скръб. И няма нужда от извинения.

Джо имаше чувството, че е абсолютно изпразнена от съдържание, сякаш бе куха обвивка на човек. Ударите идваха един след друг. Ударът, който бе получила тази нощ, я беше съсипал.

– Така и не успях да повярвам, че смъртта му е нещастен случай – каза тя и завъртя в ръце чашката. – Самоубийството също не ми звучеше логично, въпреки това, което ми каза чичо – че татко изглеждал не на себе си. Не спирах да се питам: „Кой би могъл до такава степен да потисне баща ми, че да го накара да се самоубие?“ и не успявах да намеря отговор. Убийството е логично. Само то е логично, колкото и странно да звучи това.

Тя бутна чашката.

– Отивам в полицията. Утре сутринта, веднага щом стана – каза решително.