Дженифър Донъли - Тези плитки гробове

Тъкмо щеше да се обърне и да си тръгне, когато си помисли за Нели Блай. Блай се беше престорила на душевноболна, за да успее да влезе в лудницата и да опише кошмарното отношение, което бяха принудени да търпят пациентите. Щом Блай имаше достатъчно смелост да изтърпи десет дни изтезания в търсене на истината, тогава и тя, Джо Монтфорт, имаше достатъчно смелост да изкачи едно стълбище.

Подбра полите на роклята си в една ръка и сложи другата на парапета. На половината път към втория етаж тя чу някъде горе да се затръшва врата. По коридора отекнаха отривисти стъпки и на стълбището се появи втори забързан младеж. Носеше панталони с десен на рибена кост, туидена жилетка и сако. Тя веднага позна красивото лице, въздългата коса и забележително сините очи.

– Господин Галахър! Открих ви! – възкликна тя.

Еди спря на няколко крачки от нея. Ококори се.

– Това трябва да е шега. Какво, по дяволите, правите тук, госпожице Монтфорт?

– Идвам ви на гости.

– В десет вечерта в понеделник? Майка ви знае ли, че сте излезли?

– Искрено се надявам, че не – каза Джо честно. – Платих на прислужницата си Кейти един долар, за да облече моята нощница и да легне в леглото ми, в случай че майка ми реши да ме провери през нощта.

– Много хитро от ваша страна, госпожице Монтфорт.

– Това е доста благосклонна интерпретация на поведението ми, господин Галахър. Аз лично смятам постъпката си за измамна, честно казано, но не успях да намеря друг начин да поговоря с вас.

Еди поклати глава.

– Не мога да говоря сега. Извинете. По следите съм на нов материал.

– Наистина ли? Колко вълнуващо! – възкликна Джо, развълнувана, че се намира в компанията на истински репортер, който работи по истински материал.

Завиждаше му. Искаше тя да е тази, която тича по улиците, подгонила поредната интересна история.

– Може ли да повървя с вас? Мога да ви споделя причината за посещението си по пътя.

– Живеем в свободна страна – сви рамене Еди.

Джо изпадна във възторг от разрешението му, но не го показа, за да не го отблъсне. Излязоха от пансиона и поеха към „Бродуей“. Еди крачеше бързо и тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Докато вървяха, тя му разказа за бележника на баща си, за тайнствените записки в него и за странния човек, който бе видяла да се взира в прозореца на кабинета. Разказа му и за разговора, който бе провела с чичо си.

– Затова дойдох при вас – обясни тя. – Защото чичо ми забрани да ходя на „Парк Роу“.

– Всичко това е много интересно, госпожице Монтфорт, но какво общо има с мен?

– Имам нужда от помощта ви – каза Джо. – Вие сте репортер. А репортерите откриват разни неща. Искам да открия защо баща ми се самоуби. Ще ми помогнете ли? Ще ви се отплатя.

В следващия момент Джо се препъна в един стърчащ от улицата камък и почти падна по лице. Еди я хвана в последния момент.

– Господин Галахър, необходимо ли е да вървим толкова бързо? – попита тя гневно, засрамена от непохватността си и от факта, че ръцете на Еди бяха около кръста ù.

– Да, госпожице Монтфорт, необходимо е – отговори Еди и я изправи. – Получих информация за една история точно преди вие да се появите. Трябва да проверя тази информация. Аз не си играя на детектив. Става дума за работата ми.

– И аз не си играя на детектив. Става дума за баща ми. Поех огромен риск с идването си тук тази вечер. Огромен.

Еди свали ръце от нея и ù предложи ръката си. Джо я прие. Калдъръмът и коловозите превръщаха ходенето в опасно начинание.

Когато стигнаха до тротоара, Еди спря. Не си прибра ръката и Джо не го пусна.

– Ако продължите, ще ви се наложи да поемете още по-сериозни рискове – каза той. Сега гласът му бе по-мек. – Много по-сериозни. Както ви казах, самоубийството е грозно нещо.

– Подготвена съм за всичко, господин Галахър – увери го Джо.

– Така ли? – попита я Еди и я огледа, сякаш ù взимаше мярката. – Добре тогава, госпожице Монтфорт, ето каква е историята. Един мъж изчезнал преди два дни. Тялото му било намерено по-рано тази вечер в един склад на Чери Стрийт. Оказва се, че жена му го напуснала заради друг. Искала развод, но той отказвал. Сега родителите на мъртвеца обвиняват приятеля на жената в убийството на сина си. Приятелят е арестуван. Мъртвецът е в „Белвю“.

Той ù се усмихна предизвикателно. Джо преглътна. Неволно стисна лакътя му.

– „Б-б-белвю“? – заекна тя. – Като...

– Като моргата. Ето къде отивам. Още ли искате да дойдете с мен?

Глава дванайсета