„Сигурно е бутнала капака на кофата“ – реши Джо.
Баща ù винаги караше госпожа Нелсън да опакова остатъците от трапезата им за Лудата Мери. Това дразнеше майка ù, защото Мери понякога сядаше на площадката пред вратата им, за да се нахрани, после оставаше да поседи още малко и да погледа децата, които си играеха в парка отсреща. Ако им дойдеха гости, те се принуждаваха да заобикалят окаяната фигура на клошарката с мръсните, парцаливи дрехи.
Мери спря да рови в кофата и прибра находките си в малката си дървена количка. На количката висяха звънчета, които задрънчаха тихо, когато тя пое по пътя си. Джо се обърна с намерението да се прибере в стаята си, но докато се обръщаше нещо друго привлече вниманието ù – някакъв мъж.
Мъжът стоеше от другата страна на улицата, точно срещу къщата, и гледаше право нагоре в прозореца на бащиния ù кабинет, право в нея .
Джо се стресна, духна свещта и се скри в завесите. Постоя замръзнала няколко секунди, докато събере смелост да надникне оттам. Мъжът все още стоеше на улицата, точно на ръба на кръга светлина, очертан от уличната лампа. Пушеше. Дрехите му бяха обикновени. Тъмната му коса бе събрана в опашка на тила. А лицето му... трябва да е било трик на светлината, но изглеждаше изцапано с нещо. Мръсотия? Прах?
Докато Джо го гледаше с разтуптяно сърце, мъжът хвърли фаса от цигарата си в канавката и си тръгна. Джо се опита да се убеди, че е бил просто скитник, но знаеше, че не е така. Беше гледал директно в прозореца на кабинета, същия прозорец, пред който бе стоял баща ù нощ след нощ да се взира навън в мрака. Да гледа. Да чака.
В този момент Джо се увери, че Еди Галахър ù е казал истината. Имената в бележника на баща ù и тъмната фигура, наблюдаваща дома му... всичко това имаше нещо общо със смъртта му. Усещаше го с костите си.
Тя се промъкна обратно до бюрото, пак запали свещта и се върна в стаята си. Скри бележника в един кожен маншон в дрешника си. Когато пропълзя под завивките, се почувства обезкуражена. Бележникът бе намерен, но не ù бе дал отговори, само бе предизвикал още въпроси.
С нарастващ ужас Джо си даде сметка, че ще трябва да зададе въпросите си на живите, не на мъртвите.
Налагаше се да отиде при чичо си.
Глава девета
Адмирал Уилям Монтфорт се взираше отвисоко в Джо, с поглед сив като кремък и точно толкова твърд.
Страховитият адмирал бе изобразен на борда на бойния си кораб през 1664 г., само дни преди да поеме колонията Нов Амстердам от холандците и да я прекръсти на Ню Йорк. Сега портретът висеше във фоайето на Филип Монтфорт. Гербът на рода с девиза си на латински стоеше в долния ляв ъгъл на картината.
„ Fac quod faciendum est – прочете Джо на глас. – Прави това, което трябва да се направи.“
Уилям Монтфорт бе прекарал целия си живот под знака на този девиз и от наследниците му се очакваше да направят същото. Децата в семейство Монтфорт се научаваха да рецитират девиза още в люлката. Сега думите вдъхнаха нови сили на Джо. Щом адмиралът е могъл да се изправи пред целия холандски флот, значи и тя можеше да се изправи пред чичо си. Нямаше друг избор.
Хората не се самоубиваха ей така; самоубиваха се, защото нещо ги е извадило от равновесие. Ако нещо е тормозело баща ù до такава степен, че да поиска да отнеме собствения си живот, то Филип може би знаеше какво е било това нещо. Двамата братя бяха много близки.
Въпреки това решението да говори с чичо си не бе взето лесно. Джо знаеше, че ще ù донесе неприятности. Задаването на въпроси неизменно създаваше неприятности. В момента, в който момичетата се научеха да говорят, започваха да ги учат да не го правят.
– Оттук, моля, госпожице Джоузефин – покани я Харни, икономът на чичо ù. Беше отишъл в кабинета на Филип, за да съобщи за идването ù, и тъкмо се бе върнал.
– Скъпа Джо! Каква прекрасна изненада! – възкликна Филип, когато тя влезе в кабинета.
Той стана от креслото край камината и я прегърна силно. „Толкова прилича на татко“ – помисли си Джо с болка. Филип Монтфорт бе с две години по-възрастен от брат си и сега бе на четирийсет и шест. Беше малко по-висок, но сивите очи, гъстата черна коса и усмивката бяха същите. Около Филип витаеше същия дух на аристократична официалност, който отличаваше и Чарлс. Днес бе облечен в костюм от три части, макар че беше сам в кабинета си и денят бе събота.
– Ела, седни – покани я той. – Тъкмо навреме идваш. Точно казах на Харни да донесе чайника. Да ти предложа ли чаша чай? Боя се, че изпусна леля си и братовчедка си. Отидоха да посетят майката на Маделин.
Читать дальше