Дженифър Донъли: Тези плитки гробове

– Това не те ли притеснява, Тру? – разстрои се Джо.

– Разбира се, че ме притеснява! И тъкмо затова възнамерявам да се омъжа възможно най-скоро – заяви Труди.

Тя скочи от мястото си, престори се, че разтваря въображаемо ветрило и закрачи из стаята, имитирайки дама от висшето общество.

– Когато стана госпожа Гилбърт Гроувнър и се настаня доволно в пищното си имение на Пето авеню, ще правя единствено каквото аз пожелая. Ще говоря каквото искам, ще чета каквото искам и ще излизам всяка вечер, от глава до пети в коприна и диаманти, за да се усмихвам на обожателите си от личната си ложа в Метрополитън опера.

Беше ред на Джо да вдигне вежда.

– А господин Гилбърт Гроувнър? Той къде ще бъде? – попита тя.

– У дома. Ще се муси пред камината с последния брой на бизнес каталога на Крейн – каза Труди и изимитира изражението на вечно недоволство, присъщо на Гилбърт.

Въпреки яда си Джо се засмя.

– Никога няма да разбера защо не ти дадоха главната роля в училищната пиеса. Мястото ти е на сцената – каза тя.

– Нищо подобно, много благодаря. Предложиха ми ролята и аз я отказах. Господин Гилбърт Гроувнър не гледа с добро око на театралните занимания.

За момент Джо забрави собствените си грижи. Тя познаваше Гилбърт. Беше самодоволен и вечно мърморещ, двайсетгодишен – и вече старец. Освен това беше неприлично богат.

– Наистина ли ще се омъжиш за него? – попита тя.

Не можеше да си представи красивата, жизнерадостна Труди омъжена за Гилбърт – не повече, отколкото можеше да си представи колибри, женено за крастава жаба.

– Така смятам. Защо не?

– Защото... защото ще трябва... – Джо не можа да го каже.

– Да лягам с него? – довърши вместо нея Труди.

Джо се изчерви.

– Нямаше да кажа това!

– Но точно за това мислеше.

Труди погледна през близкия прозорец. Очите ù пробягаха над моравите, далечните полета и се взряха в едно място, едно бъдеще, което само тя виждаше.

– Малко нощен дискомфорт в замяна на цели дни спокойствие. Не е лоша сделка – каза Труди с тъжна усмивка. – Някои от нас не са толкова състоятелни, колкото други. Моят баща едва се справя с таксите ми за училище, да не говорим за сметките при шивачката – Труди се обърна към Джо. – Знаеш правилата – вържи някой мъж и после прави каквото си искаш. Но в името божие, докато не вържеш мъжа, се усмихвай глуповато и говори за лалета, не за тъкачки!

Джо знаеше, че Труди е права. Спарки щеше да се ужаси, ако откриеше какво е направила. Както и родителите ù, семейство Олдрич и целият Ню Йорк. Поне нейният Ню Йорк, Ню Йорк на старите пари. Младите момичета, родени в тези стари семейства, излизаха в обществото, сгодяваха се и се връщаха обратно към приемите, официалните вечери и баловете. Не скачаха в опасния, мръсен свят на обикновените хора, за да станат репортери или каквото и да е друго.

Момчетата обаче можеха да го направят. Вярно, не можеха да станат репортери – тази професия се смяташе за прекалено долно занимание за един джентълмен, – но можеха да притежават вестници, да управляват бизнес начинания, да практикуват право, да развъждат коне, да се занимават със земеделие или да участват в държавното управление като някои представители на семействата Джей и Рузвелт. Джо знаеше всичко това, но не го приемаше. Тези факти жулеха духа ù така, както банелите на корсета жулеха тялото ù.

„Защо – запита се тя сега – момчетата могат да правят разни неща и да бъдат разни неща, а момичетата могат само да гледат отстрани?“

– Джо?

Джо вдигна глава. Над нея стоеше Анабела Полдинг, нейна съученичка.

– Спарки те вика в кабинета си – каза тя. – Веднага.

– Защо? – попита Джо.

– Не каза. Каза само да те намеря и да те изпратя при нея. Намерих те, така че те пращам.

– Либа е изклюкарила – със зловещ глас заяви Труди.

Джо си събра статиите, притеснена от предстоящия разговор с директорката. Нямаше да ù се размине.

– Не се тревожи, скъпа – успокои я Труди. – Сигурна съм, че ще ти наложи няколко дни задържане след часовете. Освен ако не те изключи.

– Такава си ми утеха – каза Джо.

Труди се усмихна тъжно.

– Какво да ти кажа? Аз просто искам да пуша. За Спарки това е простимо. Ти, от друга страна, искаш да знаеш разни неща. А това никой не би простил на никое момиче.

Глава втора

Джо забързано излезе от сградата „Холистър Хол“, прекоси затревения квадрат между нея и „Слокъм“ – сградата, където се намираше кабинетът на директорката, и влезе вътре. Във фоайето висеше високо огледало с позлатена рамка. То хвана отражението ù, докато бързаше към стълбите – стройно момиче с дълга кафява пола, блуза на тънко райе и високи боти с връзки. Чупливата черна коса бе вдигната над високо чело, под което блестяха две живи сиви очи, привличащи вниманието към необичайно красивото лице.