Дженифър Донъли: Тези плитки гробове

Труди се засмя.

– И никога няма да я информираш, нали? Освен ако не искаш да се намериш затворена в манастир, докато навършиш петдесет.

– Тру, тази история трябва да бъде разказана – каза Джо с неприкрито вълнение. – С тези клети момичета се държат безобразно. Принуждават ги да работят прекалено много и им плащат прекалено малко. На практика са робини.

– Джо! Откъде, за бога, знаеш всичко това?

– Говорих с няколко от тях.

– Не е възможно – каза Труди.

– Напротив. В неделя. След църковната служба.

– Но ти се прибра в стаята си след службата. Каза, че те боли главата.

– И после излязох през прозореца и отидох долу при реката. В един от пансионите там – Джо понижи глас. Не искаше никой друг да я чуе. – Един фермер ме закара дотам с каруцата си. Говорих с три момичета. Едното беше на седемнайсет. Колкото нас, Тру. Другите бяха още по-малки. Работят по десет часа на ден, на крак, пред тези адски станове. Нараняванията са често срещани. Както и грубият език и... определени ситуации . Казаха ми, че някои от момичетата се забъркват с лоши мъже и стават безпътни.

Труди се ококори.

– Наистина ли смяташ, че господин Ейбрахам Олдрич би искал бъдещата му съпруга да знае дори за съществуването на безпътни момичета, да не говорим пък за писането на историите им? Бъдещата госпожа Олдрич трябва да е непорочна не само телом, но и духом. Само от мъжете се очаква да знаят за... – Труди също понижи глас – ... за секса. Ако се разчуе какво си направила, ще изгубиш не само мястото си тук, а и най-желания ерген в Ню Йорк. За бога, бъди разумна! Нито една тъкачка, безпътна или друга, не струва колкото милионите на Олдрич!

Мей Делано вдигна глава от книгата си.

– Какво значи безпътна? – попита тя.

Джо изстена.

– Кажете ми – изхленчи Мей.

– Много добре – съгласи се Труди и се обърна да погледне Мей. – Това е момиче, което носи дете, но си няма съпруг.

Мей се засмя.

– Това показва колко малко знаеш ти , Труди ван Ейк. Щъркелът носи бебета само след като се омъжиш, не преди това.

– Хайде, Мей, тръгваме си – подкани я Либа Нюланд и хвърли злобен поглед към Труди. – Нивото на разговорите тук не ни подхожда.

– Обзалагам се на един долар, че Либа ни клюкари на Спарки – заяви Труди мрачно, докато гледаше отдалечаващите се гърбове на двете момичета. – Тъкмо ми свърши наказанието за пушенето, и сега ти ще ми докараш ново!

Разочарована от липсата на ентусиазъм у Труди, Джо дръпна статията си от ръцете ù. Искаше ù се Труди да я разбере. Някой да я разбере. Беше прочела „Десет дни в лудницата“ на Нели Блай и „Как живее другата половина“ на Джейкъб Рийс и двете книги я бяха трогнали дълбоко. Беше се ужасила, когато разбра в какви страдания живеят бедните, и реши да последва примера на тези двама репортери, доколкото ù беше възможно.

Помисли си за момичетата от тъкачната фабрика, с които беше разговаряла. Изглеждаха изтощени до смърт. Лицата им бяха бледи като мляко, с изключение на тъмните кръгове под очите. Бяха спрени от училище и принудени да работят. Не им се позволяваше да говорят, нито да ходят в тоалетната, освен в обедната почивка. Едно от момичетата ù каза, че след края на работния ден едва върви, толкова я болят краката от стоенето пред стана.

Всички тези истории бяха натъжили Джо и я бяха разгневили до крайна степен.

– Тру, защо станах редактор на „Нарцис“? – изведнъж попита тя.

– Нямам представа – отвърна Труди. – Трябваше да станеш член на клуба на песнопойките. Дори ти не би могла да си докараш неприятности, ако пееш „Ела в градината, Мод“.

– Аз ще ти кажа.

– Така и подозирах – сухо рече Труди.

– Станах редактор, защото искам да информирам читателите си. Защото искам да дръпна завесата, която скрива несправедливостите около нас – заговори Джо разпалено. – Ние, които имаме пари и положение, и глас, трябва да използваме всичко това, за да помагаме на онези, които нямат нищо. Но как бихме могли да им помагаме, ако даже не знаем за тях? И как бихме могли да разберем, че ги има, ако никой не пише за тях? Кажи ми, Труди, толкова ли е нередно да искаш да знаеш разни неща?

Няколко глави се обърнаха към нея, когато свърши. Момичетата я гледаха втренчено. Тя им отвърна с настоятелен гневен поглед и те се извърнаха.

– Тези момичета страдат – каза тя, вече по-тихо. – Толкова са нещастни.

Труди взе ръката ù в своята.

– Мила моя Джо, няма по-нещастен човек от нас с теб – каза тя. – Нито ти, нито аз сме сгодени. Ние сме стари моми. Жалки и незначителни. Не можем да ходим никъде сами. Не бива да проявяваме каквато и да е смелост в езика, облеклото или емоциите си, за да не отблъснем някоя подходяща партия за женитба. Не ни е разрешено да имаме собствени пари и най-вече... – тя стисна ръката на Джо, за да подчертае важността на думите си – не ни е разрешено да имаме собствено мнение.