Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Искате да кажете, че например може да се тръгне покрай морето от Орора и да се стигне до тук?

- На теория, да.

Прекарах останалата част от деня в градската библиотека да се ровя в архивите и да възстановявам миналото. В това упражнение Ърни Пинкас ми бе изключително полезен. Не си пожали времето и много ми помогна.

Според тогавашните вестници в деня на изчезването никой не видял нито Нола да бяга, нито някой скитник да броди в близост до къщата. За всички това изчезване си оставало голяма мистерия, която убийството на Дебора Купър още повече задълбочило. Все пак през онзи ден някои свидетели, главно съседи, дочули шумове и викове от дома на Келерганови, докато други смятали, че става дума за музика, каквато пасторът редовно слушал, усилвайки звука на грамофона до максимум. Проверката на „Орора Стар“ показала, че бащата Келерган работел в гаража си и че когато работел, винаги слушал музика. Надувал звука, за да заглуши шума от инструментите си, като смятал, че хубавата музика, дори да е много силна, е по-добра от шума на чука. Но ако дъщеря му е викала за помощ, може да не е чул нищо. Според Пинкас Келерган не можел да си прости, че е пуснал музиката толкова силно. Оттогава не излизал от семейния дом на Теръс Авеню, където живеел изолирано, и с риск да оглушее, слушал все същата плоча все така силно, сякаш за да се накаже. От двамата родители Келерган останал само той. Майката, Луиза, била починала отдавна. Вечерта, когато се разбрало, че изкопаните останки са на малката Нола, журналистите обсадили стария Дейвид Келерган. „Беше много тъжна сцена - каза ми Пинкас. - Той промълви нещо от рода на: „Значи, е мъртва... Дълго време пестях, за да мога да я изпратя да следва в университета“. И представете си, на другия ден пет фалшиви Ноли позвъниха на вратата му. За мангизите. Горкият човек напълно излезе от релси. В безумно време живеем, Маркъс. Човечеството съвсем се е побъркало. Така мисля.“

- А бащата често ли слушаше музика на макс? - попитах.

- Да, непрекъснато. Знаеш ли, по повод на Хари... Вчера в града срещнах леля Куин.

- Леля Куин?

- Да, бившата собственичка на „Кларкс“. Тя разправя наляво и надясно, че винаги е знаела, че Хари си пада по Нола. Казва, че по онова време имала неоспоримо доказателство за това.

- Какво доказателство?

- Нямам представа. Имаш ли вести от Хари?

- Утре ще го видя.

- Поздрави го от мен.

- Ако искаш, можеш да го посетиш. Това ще го зарадва.

- Не съм съвсем сигурен, че искам.

Знаех, че седемдесет и пет годишният Пинкас, пенсионер, работил в текстилна фабрика в Конкорд, не беше следвал и съжаляваше, че не е успял да задоволи любовта си към книгите извън функцията си на библиотекар на доброволни начала. Затова беше безкрайно признателен на Хари, че му е позволил да посещава безплатно лекциите по литература в Бъроуския университет. Винаги бях смятал, че ще му оказва безрезервна подкрепа, но ето че сега проявяваше резерви към приятеля ми.

- Знаеш ли - каза ми той, - Нола беше толкова специално момиче, нежно, мило. Всички тук я обичахме. Беше ни като дъщеря. Така че как е могъл Хари... Искам да кажа, дори да не я е убил, той е написал тази книга за нея! Мамка му! Тя бе на петнайсет години! Беше дете! Толкова да я обича, че да напише книга за нея? Любовен роман! Женен съм от петдесет години и никога не съм имал нужда да пиша книга за жена си.

- Но тази книга е шедьовър.

- Тази книга е сатанинска. Извратена книга. Впрочем аз изхвърлих екземплярите, които имах тук. Хората са прекалено разстроени.

Въздъхнах, без да отговарям. Не исках да споря с него. Само попитах:

- Ърни, дали бих могъл да поръчам да ми изпратят един пакет тук, в библиотеката?

- Пакет ли? Разбира се. Защо?

- Помолих чистачката ми да вземе нещо важно от къщи и да ми го изпрати по куриер. Но предпочитам да го доставят тук. Не съм често в Гуз Коув и пощенската кутия прелива от гадни писма, които дори вече не прибирам... Тук поне съм сигурен, че ще пристигне.

Пощенската кутия в Гуз Коув добре показваше докъде е стигнала репутацията на Хари - след като му се бе възхищавала, сега цяла Америка го оплюваше и го засипваше с обидни писма. Вихреше се най-големият скандал в историята на издателската дейност - романът „Произходът на злото“ изчезна от лавиците на библиотеките и от учебните програми, „Бостън Глоуб“ прекрати едностранно сътрудничеството си с автора. Колкото до административния съвет на Бъроуския университет, той бе решил да го уволни незабавно. Вестниците не се колебаеха да го представят като сексуален хищник. Хари стана тема на всички разговори. Рой Барнаски надушваше търговска възможност, която в никакъв случай не беше за изпускане, държеше на всяка цена да издаде книга за тази история. И тъй като Дъглас не успяваше да ме убеди, накрая ми телефонира лично, за да ми даде малък урок по пазарна икономика.