Жоел Дикер - Книга за Балтиморови

Съдържание

КНИГА ЗА БАЛТИМОРОВИ Жоел Дикер

ПРОЛОГ Неделя, 24 октомври 2004 година Един месец преди Драмата

ПЪРВА ЧАСТ Книга за изгубената младост (1989–1997)

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

ВТОРА ЧАСТ Книга за изгубеното братство (1998–2001)

22

23

24

25

26

27

28

ТРЕТА ЧАСТ Книга за Голдманови (1960–1989)

29

30

31

32

33

34

35

36

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ Книга за Драмата (2002–2004)

37

38

39

40

41

42

43

44

ПЕТА ЧАСТ Книга за изкуплението (2004–2012)

45

46

47

48

49

50

51

52

ЕПИЛОГ Четвъртък, 22 ноември 2012 година Денят на благодарността

Информация за книгата

Бележки

1

2

3

4

5

6

7

Annotation

Новият роман на Жоел Дикер отново ни среща с Маркъс Голдман, герой в „Истината за случая Хари Куебърт“. „Книга за Балтиморови“ по същество е семейна сага, която проследява съдбата на двата клона от рода Голдман — Монтклеърови, скромно семейство, принадлежащо на средната класа, и заможните Балтиморови, обитаващи шикозно предградие на Балтимор. С нарастващо напрежение откриваме, че двете семейства са свързани от „драма“, заровена дълбоко в миналото. Но докато сагата традиционно има линейна композиция, тук хронологията е разкъсана и на читателя се пада да свърже в едно отделните нишки.

Върху актуалния момент на повествованието се наслагват отделни фрагменти от миналото и нерядко последствията се появяват преди предизвикалите ги действия и мотиви. А мотивите са онези, които най-често определят човешките постъпки: любов и завист, приятелство и амбиция, чувство за вина и прошка.

И тук, както в „Истината за случая Хари Куебърт“, една от основните теми е писателският труд. Бавното и мъчително превръщане на преживяното, на спомените, на мислите и емоциите в слово, по-живо от самия живот.

Още от времето на романа подлистник френската критика е склонна да разграничава популярната от „високата” литература. Именно за тази критика творбите на Дикер определено са предизвикателство, доколкото съчетават някои от характеристиките и на двата вида художествена словесност.

КНИГА ЗА БАЛТИМОРОВИ

ПРОЛОГ

ПЪРВА ЧАСТ

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

ВТОРА ЧАСТ

22

23

24

25

26

27

28

ТРЕТА ЧАСТ

29

30

31

32

33

34

35

36

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

37

38

39

40

41

42

43

44

ПЕТА ЧАСТ

45

46

47

48

49

50

51

52

ЕПИЛОГ

Информация за книгата

notes

1

2

3

4

5

6

7

КНИГА ЗА БАЛТИМОРОВИ

Жоел Дикер

ПРОЛОГ

Неделя, 24 октомври 2004 година

Един месец преди Драмата

Утре братовчед ми Уди ще влезе в затвора. Ще прекара там следващите пет години от живота си.

Докато пътувам от балтиморското летище към „Оук Парк“, квартала на неговото детство, за да бъдем заедно през последния му ден на свобода, вече си го представям пред високата желязна ограда на затвора в Чешър, Кънектикът.

Целия ден останахме в къщата на чичо Соул, където навремето преживяхме толкова щастливи мигове. С нас са Хилел и Александра, заедно, с които поне за няколко часа отново се събира някогашната ни чудна четворка. В този момент все още нямам никаква представа колко съдбовен ще се окаже този ден за нас.

Два дни по-късно ми се обажда чичо Соул.

— Маркъс? Чичо Соул е.

— Здравей, чичо Соул. Как си…

Той не ме оставя да продължа.

— Маркъс, чуй ме добре: трябва веднага да се върнеш в Балтимор. Не задавай въпроси. Случи се нещо сериозно.

Затваря. Отначало решавам, че връзката е прекъснала, и веднага го набирам. Не отговаря. Продължавам упорито да звъня и накрая той вдига само, за да повтори на един дъх: „Ела в Балтимор“.

Веднага след това отново затваря.

Ако ви попадне тази книга, моля ви, прочетете я.

Бих искал някой да узнае историята на Голдманови от Балтимор.

ПЪРВА ЧАСТ

Книга за изгубената младост (1989–1997)

1

Аз съм писателят.

Всички ме наричат така. Приятелите, родителите, роднините и дори непознатите, които обаче ме разпознават на обществени места и ме питат: „Вие не бяхте ли онзи писател…?“. Аз съм писателят, това е моята самоличност.

Хората си въобразяват, че като писател водя доста спокоен живот. Наскоро един приятел се оплака колко време му трябвало, за да измине разстоянието от дома до работата си, и накрая ми заяви: „Ти обаче ставаш сутрин, сядаш на бюрото и започваш да пишеш. Това е всичко“. Не му отвърнах нищо, без съмнение, съкрушен от мисълта до каква степен в колективното съзнание моята работа се свежда до това да не правя нищо. Хората си мислят, че безделничите тъкмо тогава, когато се трудите най-усилено.