Жоел Дикер - Книга за Балтиморови

— И какво точно ви нервира, Лио? Моята книга или вашата?

Бях попаднал в десетката. Той омекна:

— Просто ми се ще да зная как го правите. Моят роман изобщо не напредва. Интересно би било да разбера как работите.

— Сядам на тази тераса и размишлявам. И, повярвайте ми, това си е работа. Докато вие пишете, за да занимавате ума си. Там е разликата.

Той направи ход с коня и заплаши моя цар.

— Не бихте ли могли да ми дадете идея за сюжет на роман?

— Невъзможно.

— Защо?

— Тя трябва да дойде от вас.

— Във всеки случай избягвайте да споменавате Бока Ратон във вашата книга. Няма нужда всичките ви читатели да довтасат тук, за да видят къде живеете.

Усмихнах се и добавих:

— Идеята не трябва да се търси, Лио. Тя сама ще дойде при вас. Идеята е събитие, което може да настъпи във всеки момент.

Как бих могъл да предположа, че тъкмо това ще се случи, докато произнасям тези думи? Забелязах куче, което бродеше по брега на езерото. Имаше слабо, но мускулесто тяло, остри уши и вървеше, заровило муцуна в тревата. Наоколо не се виждаше никакъв човек.

— Изглежда, това куче е само — казах аз.

Хоровиц вдигна глава и погледна към скитащото животно.

— Тук няма бездомни кучета — заяви той.

— Не казвам, че е бездомно куче. Просто казвам, че се разхожда само.

Страшно обичам кучета. Станах, поставих ръце като фуния и подсвирнах, за да го повикам. Кучето наостри уши. Свирнах още веднъж и то затича към нас.

— Луд ли сте? — промърмори Лио. — Откъде сте сигурен, че няма бяс? Вие сте на ход.

— Не съм сигурен — отвърнах и разсеяно преместих моя топ.

Като наказание за моето нехайство Хоровиц ми взе царицата.

Кучето дойде до терасата. Клекнах пред него. Беше мъжко, доста едро, с тъмна козина, черно домино около очите и дълги като на тюлен мустаци. Опря глава в мен и аз го погалих. Изглеждаше кротко по нрав. Веднага почувствах, че помежду ни се поражда близост, нещо като любов от пръв поглед. Онези, които са имали работа с кучета, знаят какво имам предвид. Нямаше нашийник или друг отличителен знак.

— Виждали ли сте преди това куче? — запитах Лио.

— Никога.

След като проучи терасата, кучето си тръгна, без да мога да го спра, и се загуби сред палмите и храстите.

— Изглежда, знае къде отива — обади се Хоровиц. — Със сигурност е на някой съсед.

Вечерта беше задушна. Когато Лио си тръгна, въпреки мрака личеше, че небето е заплашително свъсено. Скоро се разрази буря, мълнии прорязаха хоризонта отвъд езерото и не след дълго плисна проливен дъжд. Към полунощ, докато четях в хола, дочух джафкане откъм терасата. Отидох да проверя какво става и през остъклената врата видях кучето с мокра козина и жалък вид. Отворих му и то незабавно се вмъкна в къщата. Вдигна към мен умолителен поглед.

— Добре де, може да останеш — успокоих го аз.

Сипах му вода и храна в две тенджерки, седнах до него, за да го изсуша с хавлиената кърпа от банята, след което двамата се загледахме в капките, които се стичаха по стъклата.

Прекара нощта при мен. Когато се събудих сутринта, го заварих да спи спокойно на пода в кухнята. С помощта на канап му направих повод, което се оказа напълно излишно, защото то послушно ме следваше, докато се отправяхме в търсене на неговия стопанин.

Лео пиеше кафе на верандата, а тетрадка № 1 лежеше пред него, разтворена на отчайващо празната първа страница.

— Маркъс, какво смятате да правите с това куче? — запита ме той, когато видя, че качвам кучето отзад в колата.

— Открих го тази нощ на терасата. Заради бурята го пуснах да влезе. Струва ми се, че се е изгубило.

— И къде отивате сега?

— Ще залепя обява в супермаркета.

— Всъщност вие наистина никога не работите.

— Напротив, тъкмо сега работя.

— Е, в такъв случай не се преуморявайте, драги.

— Обещавам.

След като залепих обяви в двата най-близки супермаркета, реших да се разходя с кучето по главната улица на Бока Ратон с надеждата някой да го познае. Напразно. Накрая се отбих в полицейския участък, където ме насочиха към кабинета на ветеринарния лекар. Някои кучета имат чип, с помощта, на който може да бъде открит стопанинът им. Случаят обаче не беше такъв и ветеринарят не можа да ми помогне. Предложи да го заведа в кучкарника, но аз отказах и се отправих обратно вкъщи с моя нов приятел, който въпреки внушителния си ръст беше необикновено кротък и послушен.

Лио стоеше на пост пред своята врата и дебнеше завръщането ми. Когато наближих, той се втурна към мен, размахвайки току-що разпечатаните страници. Наскоро бе открил магията на търсачката „Гугъл“ и сега чукаше на клавиатурата без ред всички въпроси, които му се въртяха в главата. За университетски преподавател като него, прекарал голяма част от живота си в библиотеките в правене на справки, вълшебството на информатиката беше особено впечатляващо.