Жоел Дикер - Книга за Балтиморови

Без все още да зная защо, си бях наумил да изброя под формата на бележки най-впечатляващите събития, свързани с историята на Голдманови от Балтимор. Най-напред очертах родословното дърво на нашата фамилия и си дадох сметка, че ще трябва да добавя някои обяснения, особено за произхода на Уди. Не след дълго дървото се превърна в цяла гора от коментари и си казах, че за повече яснота ще е най-добре да използвам фишове. Пред мен стоеше снимката, открита две години преди това от чичо Соул. На нея бях самият аз отпреди седемнайсет години, заедно с още трима — същите, които бях обичал повече от всичко на света: любимите ми братовчеди Хилел и Уди и Александра. Тя бе изпратила на всеки от нас такава снимка, а на гърба беше написала:

ОБИЧАМ ВИ, ГОЛДМАНОВИ!

По онова време тя беше седемнайсетгодишна, а аз и братовчедите ми само на петнайсет. Вече притежаваше всички качества, които по-късно щяха да накарат милиони да се влюбят в нея, само че ние не можехме да си я поделим. Тази снимка ме запрати сред дебрите на изгубената ни младост, много преди да изгубя братовчедите си, много преди да се превърна в изгряващата звезда на американския литературен небосклон и преди всичко много преди Александра да завоюва славата, на която се радваше днес. Много преди Америка да се влюби в нея, в песните ѝ, много преди тя да се сдобие, албум след албум, с милиони фенове. Много преди нейните турнета, много преди да се превърне в иконата, за която цялата страна отдавна мечтаеше.

Привечер верният на навиците си Лио позвъни на вратата.

— Всичко наред ли е, Маркъс? От вчера не съм те виждал. Откри ли стопанина на кучето?

— Да. Оказа се, че това е новият приятел на момичето, в което години наред бях влюбен.

Той ме погледна удивено:

— Светът е малък. И как се казва тя?

— Няма да повярвате. Александра Невил.

— Певицата ли?

— Същата.

— Познавате ли я?

Отидох да донеса снимката и му я подадох.

— Това Александра ли е? — посочи той с пръст.

— Да. Навремето бяхме щастливи младежи.

— А кои са момчетата?

— Братовчедите ми от Балтимор и аз.

— Какво стана с тях?

— Това е дълга история…

Двамата с Лио играхме шах до късно вечерта. Доволен бях, че дойде да ме разсее: така няколко часа можах да мисля за друго, а не за Александра. След срещата с нея се чувствах смутен. През всичките тези години така и не бях успял да я забравя.

На следващия ден не се сдържах и минах покрай къщата на Кевин Льожандър. Не зная на какво се надявах. Вероятно да я срещна. Да поговоря с нея. Само че тя сигурно щеше да се разсърди, ако ме видеше да идвам отново. Бях паркирал на улица, успоредна на тяхната, и ето че забелязах движение откъм живия плет. Загледах се и внезапно зърнах добрия Дюк да се измъква от храстите. Слязох от колата и тихичко го повиках. Помнеше ме и дотича до мен, за да го погаля. Хрумна ми нелепа идея, която не можах да прогоня от ума си: защо да не възстановя връзката си с Александра чрез Дюк? Отворих задния капак на колата и той охотно влезе вътре. Имаше ми доверие. Веднага потеглих и се прибрах у дома. Дюк вече познаваше къщата. Седнах на работната си маса, а той легна до мен да ми прави компания, докато аз отново се връщах към историята на Голдманови от Балтимор.

* * *

Името Голдманови от Балтимор имаше своя аналог в името, което аз и моите родители носехме според града, в който живеехме: Голдманови от Монтклеър, Ню Джърси. С времето за по-кратко те бяха станали просто Балтиморови, а ние Монтклеърови. Така ни наричаха дядо и баба Голдман, които за повече яснота в разговора деляха нашите две семейства по географски признак. Когато им ходехме на гости за новогодишните празници във Флорида, където живееха, това им даваше възможност да казват например: „Балтиморови пристигат в събота, а Монтклеърови в неделя“. Ала онова, което в началото бе само начин да ни отличават, постепенно се превърна в израз на превъзходството на Балтиморови в рамките на рода. Фактите говореха сами: Балтиморови бяха адвокат, женен за лекарка, а синът им посещаваше най-реномираното частно училище в града. Що се отнася до Монтклеърови, баща ми беше инженер, майка ми продавачка в нюджърсийския клон на нюйоркска фирма за модно облекло, а аз — обикновен възпитаник на общинското училище.

В семейния кръг дядо и баба имаха навика да изразяват чувствата и предпочитанията си чрез съответната интонация: в техните уста думата „Балтиморови“ сякаш бе излята от злато, докато „Монтклеърови“ изглеждаше като следа на плужек. Похвалите бяха за Балтиморови, а укорите за Монтклеърови. Ако телевизорът им не работеше, това бе, защото аз съм го повредил, ако хлябът беше сух, това бе, защото го е купил баща ми. Хлябът, донесен от чичо Соул, винаги беше великолепен, а ако телевизорът заработеше отново, това бе, защото Хилел го е оправил. Дори при равни позиции отношението беше различно: ако някое от нашите две семейства закъснееше за вечеря, за Балтиморови дядо и баба казваха, че горките, сигурно са попаднали в задръстване. Ако пък това се случеше на Монтклеърови, непременно се оплакваха от постоянните ни закъснения. При всички обстоятелства Балтимор бе столица на прекрасното, а Монтклеър — на „има какво да се желае“. И най-вкусният хайвер, купен от Монтклеър, не струваше пред вкиснатото зеле от Балтимор. При среща с познати на дядо и баба, когато посещавахме ресторанти или търговски центрове, баба ни представяше по следния начин: „Това е синът ми Соул, известен адвокат. Съпругата му Анита, уважаван лекар в „Джонс Хопкинс“, а това е синът им Хилел, същински малък гений“. Всеки от Балтиморови получаваше ръкостискане и лек поклон. Едва тогава баба разсяно посочваше с пръст родителите ми и мен: „А това са моят по-малък син и семейството му“. Трябваше да се задоволим с бегло кимване, с каквото обикновено удостояваха служителя на паркинга или домашния прислужник.