Жоел Дикер - Книга за Балтиморови

— Направих малко проучване — заяви въодушевено той, сякаш току-що бе разрешил случая „Кенеди“, и ми подаде куп листове, което ме наведе на мисълта, че не след дълго ще трябва да му помагам да смени касетата с тонер на принтера.

— Какво открихте, професор Хоровиц?

— Кучетата винаги намират пътя към дома. Някои изминават хиляди мили, за да се завърнат.

— И какво предлагате?

Лио зае позата на древен мъдрец:

— Вместо да водите кучето, просто го последвайте. За разлика от вас, то знае накъде да върви.

Моят съсед имаше право. Отвързах кучето от повода и го оставих само да избира посоката. Отначало то пое покрай брега на езерото, а после кривна по една пешеходна алея. Прекосихме игрище за голф и стигнахме до непознат за мен жилищен квартал, недалеч от малък морски залив. Кучето очевидно познаваше пътя, защото на два пъти зави надясно и накрая се озова пред портал, отвъд който се виждаше разкошна къща. То седна на задни лапи и започна да джафка. Позвъних на домофона. Обади се някаква жена и аз обясних, че съм намерил кучето ѝ. Порталът се отвори и животното се втурна вътре, видимо доволно, че отново си е у дома.

Последвах го. На вратата се показа жената и кучето започна радостно да скача около нея. Чух я да го нарича по име — Дюк. Двамата започнаха да си разменят ласки. Когато се приближих, жената вдигна глава и аз замръзнах от изумление.

— Александра? — успях най-сетне да промълвя.

— Маркъс?

И тя като мен не вярваше на очите си.

Виждах я за пръв път малко повече от седем години след събитията, които ни бяха разделили. Тя се взря смаяно в мен и още веднъж възкликна:

— Маркъс, това ти ли си?

Продължавах да стоя, стъписан. Тя се втурна към мен:

— Маркъс!

В естествен изблик на нежност улови лицето ми с две ръце, сякаш и тя още не беше сигурна, че случилото се е истина. Продължавах да стоя безмълвен.

— Маркъс… — повтори тя. — Не мога да повярвам, че си ти.

* * *

Стига да не живеете като отшелник в някоя пещера, непременно трябва да сте чували за Александра Невил, най-известната певица и музикантка през последните години. Тя бе идолът, който народът отдавна очакваше и благодарение на който музикалната индустрия отново стъпи на краката си. Продажбите на трите ѝ албума достигнаха 20 милиона диска; втора година поред списание „Тайм“ я класираше сред най-влиятелните личности, а богатството ѝ се оценяваше на 150 милиона долара. Публиката я обожаваше, критиката я превъзнасяше. Млади и стари — всичко живо я обичаше. Цяла Америка не се изморяваше да скандира с любов и жар четирите срички: А-лек-сан-дра.

Имаше връзка с хокеист от Канада на име Кевин Льожандър, който тъкмо в този миг се появи зад нея.

— Значи, сте намерили Дюк! От вчера го търсим! Алекс направо се беше побъркала. Благодаря!

Подаде ръка за поздрав. Докато трошеше пръстите ми, видях как бицепсът му се издува. Бях виждал Кевин само на снимка в таблоидите, които непрестанно коментираха връзката му с Александра. Изглеждаше неприлично красив. Дори повече, отколкото на снимките. Огледа ме с любопитство, след което запита:

— Май ви познавам отнякъде?

— Казвам се Маркъс. Маркъс Голдман.

— Писателят, значи?

— Точно така.

— Прочетох последната ви книга. Александра ме накара. Тя много харесва вашето творчество.

Случило се беше нещо невероятно. Бях попаднал на Александра заедно с нейния годеник. Кевин така и не разбра какво става, покани ме да остана за вечеря и аз на драго сърце приех.

Пекохме огромни стекове на внушителното барбекю, поставено на терасата. Нямах представа как се развива кариерата на Кевин: смятах, че все още е защитник в „Нешвил Предейтърс“, но се оказа, че след летните трансфери вече играе за „Флорида Пантерс“. Къщата беше негова. Сега живееше в Бока Ратон и Александра бе използвала паузата в записите на новия си диск, за да го посети.

Едва към края на вечерята Кевин разбра, че двамата с Александра сме стари познати.

— От Ню Йорк ли си? — запита ме той.

— Да. Там живея.

— Какво те води във Флорида?

— От няколко години неизменно прекарвам известно време тук. Чичо ми живееше в „Коконът Гроув“. Често му идвах на гости. А неотдавна си купих къща в Бока Ратон, недалеч оттук. Нуждаех се от спокойно място, за да пиша.

— Как е чичо ти? — запита Александра. — Не знаех, че е напуснал Балтимор.

Отбягнах въпроса ѝ, като се задоволих да отговоря:

— Напусна Балтимор след Драмата.

Кевин спонтанно ни посочи с върха на вилицата си.