Жоел Дикер - Книга за Балтиморови

Единственото равенство между Голдманови от Балтимор и Голдманови от Монтклеър — поне през ранното ми детство — се свеждаше до броя: всяко от нашите семейства се състоеше от трима членове. Ала макар официално Голдманови от Балтимор да бяха трима на брой, всеки техен познат би ви казал, че са четирима. Много скоро братовчед ми Хилел, с когото споделях участта на единствено дете, бе дарен от живота с привилегията да получи брат. В резултат на събитията, които след малко ще ви опиша подробно, той бе следван неотлъчно от приятел, когото всеки би могъл да помисли за въображаем, докато не го видеше наяве: Удроу Фин, или Уди, както го наричахме, беше по-красив, по-снажен, по-силен, способен на всичко, грижовен и винаги налице, когато се нуждаеха от него.

Твърде скоро Уди се сдоби със статут на пълноправен член на Голдманови от Балтимор и стана част както от тяхното, така и от нашето семейство: племенник, братовчед, син и брат. Присъствието му бе толкова обичайно, че когато го нямаше по време на фамилните събирания, всички питаха къде е. Тревожеха се защо не е дошъл, тъй като пребиваването му сред нас бе не само законно, но и задължително, за да бъдем всички налице. Ако накарате някой, който ни е познавал по онова време, да ви каже кои са Голдманови от Балтимор, той ще спомене Уди, без дори да се замисли. За пореден път ни бяха победили: в мача между Балтиморови и Монтклеърови резултатът вече не беше три на три, а четири на три.

Уди, Хилел и аз бяхме най-верни приятели. Уди беляза с присъствието си най-прекрасните ми години, прекарани заедно с Балтиморови — времето от 1990-а до 1998-а, едновременно благословено и подготвило почвата за разразилата се по-късно драма. От десет- до осемнайсетгодишна възраст тримата бяхме напълно неразделни. Превърнали се бяхме в трилико братство, в триада, в троица, която гордо наричахме „бандата на Голдманови“. Обичахме се, както малцина родни братя са се обичали: дали си бяхме взаимна клетва за вярност, смесихме кръвта си и тържествено се обрекохме на вечна любов. Въпреки всичко, случило се впоследствие, онзи период от живота ми завинаги ще си остане изключителен: епопеята на трима юноши в благословената от боговете Америка.

За мен щастието се свеждаше до това да бъда в Балтимор заедно с тях. Чувствах се пълноценен само когато са до мен. Признателен съм на моите родители, че на възраст, когато малко деца пътуваха сами, те ми позволяваха да ходя до Балтимор, за да прекарам почивните дни, съчетани с празници, при хората, които толкова обичах. За мен това бе началото на нов живот, белязан от календара на ваканциите, свободните от занятия дни и честванията на героите на Америка. Наближаването на Деня на ветераните, Деня на Мартин Лутър Кинг или Деня на президентите ме изпълваше с небивала радост. При мисълта, че ще ги видя, не ме свърташе на едно място. Слава на воините, паднали за Родината, слава на доктор Мартин Лутър Кинг-младши, че е бил толкова добър човек, слава на нашите почтени и доблестни президенти, които ни освобождаваха от училище всеки трети понеделник на февруари!

За да спечеля допълнителен ден, моите родители ми позволяваха да потегля веднага след училище. След часовете се прибирах със скоростта на мълния и приготвях нещата си. С чанта на гърба чаках мама да се върне от работа, за да ме откара до гарата в Нюарк. Тръпнещ от нетърпение, сядах във фотьойла до входа обут, облечен, готов. Винаги подранявах, а тя закъсняваше. За да убия времето, разглеждах снимките на нашите две семейства, подредени върху шкафа до мен. Струваше ми се, че колкото ние сме невзрачни, толкова те са впечатляващи. При това животът ми в Монтклеър, красиво предградие на Ню Джърси, беше охолен, спокоен, щастлив и не изпитвах нужда от нищо. И все пак нашите коли ми се струваха не толкова лъскави, разговорите — недотам забавни, слънцето — не толкова ярко, въздухът — не толкова чист.

Най-сетне чувах мама да натиска клаксона. Втурвах се навън и се качвах в старичката хонда сивик. Мама освежаваше лака на ноктите си, пиеше кафе от картонена чаша, хапваше сандвич или попълваше рекламни формуляри. Понякога всичко това едновременно. Беше елегантна и винаги добре поддържана. Красива и с приятен грим. Ала на връщане от работа върху ревера продължаваше да виси баджът с нейното име и надпис отдолу „На вашите услуги“, който ми се струваше страшно унизителен. Балтиморови бяха обслужвани, а ние обслужвахме.

Упреквах мама за закъснението и тя ме молеше за прошка. Не ѝ прощавах, но тя нежно прокарваше пръсти в косите ми, целуваше ме, лепваше ми червило на бузата и веднага гальовно го избърсваше. След това ме откарваше до гарата, откъдето привечер вземах влака за Балтимор. По пътя тя ми напомняше колко ме обича и че вече ѝ липсвам. Преди да се кача във вагона, ми подаваше пакет със сандвичи, които бе купила заедно с кафето, сетне ме караше да обещая, че ще бъда „възпитан и послушен“. Докато ме прегръщаше, пускаше в джоба ми банкнота от двайсет долара, сетне ми казваше: „Обичам те, котенце“. Полагаше върху бузите ми две целувки, които понякога стигаха до три или четири. Винаги казваше, че една не е достатъчна, но на мен и тя ми беше много. Като се сещам днес, се упреквам, че не съм ѝ позволявал да ме целуне десет пъти преди всяко отпътуване. Упреквам се дори, че толкова често съм се разделял с нея. Упреквам се, че рядко съм си давал сметка, че нашите майки не са вечни, че толкова рядко съм си повтарял: обичай майка си.