Жоел Дикер - Книга за Балтиморови

* * *

В средата на следобеда довтаса моят съсед Лио Хоровиц. Разтревожен бе, че цял ден не ме е виждал, и искаше да разбере дали при мен всичко е наред.

— Всичко е наред, Лио — успокоих го аз от прага.

Вероятно се чудеше защо не го пускам да влезе и подозираше, че крия нещо.

— Сигурен ли сте? — настоя той, а в гласа му звучеше нездраво любопитство.

— Напълно. Нищо особено не се е случило. Просто работя.

В този момент той зърна зад гърба ми Дюк, който се бе събудил и бе дошъл да провери какво става, и се ококори:

— Маркъс, какво дири това куче у вас?

— Взех го назаем — наведох засрамено глава.

— Как така?

Направих му знак да влезе и бързо затворих вратата. Никой не биваше да разбере, че кучето е при мен.

— Исках да видя Александра — обясних му. — Наминах към тях и тогава се появи кучето. Реших, че мога да го доведа тук и довечера да го върна под предлог, че само е дошло при мен.

— Драги приятелю, вие сте си изгубили ума. Та това си е отвличане!

— Не, взех го назаем и нямам намерение да го задържа. Ще остане тук само няколко часа.

Докато ме слушаше, Лио извади от хладилника бутилка минерална вода, после, без да иска разрешение, се настани на барплота. Явно бе доволен, че необичайната случка ще разнообрази скучното му всекидневие.

— Защо не изиграем партия шах? — предложи лъчезарно той. — Така ще се поотпуснете.

— Не, Лио, точно сега нямам време за това.

Намръщи се и отново се върна на темата за кучето, което през това време шумно лочеше вода от тенджерката на пода.

— Я ми обяснете, Маркъс, за какво ви е това куче?

— За да имам причина отново да видя Александра.

— Това го разбрах. Но защо ви трябва специална причина, за да отидете да я видите? Не можете ли просто да се отбиете и да я поздравите като цивилизован човек, без да отвличате кучето ѝ?

— Тя ме помоли да не ѝ се обаждам повече.

— Че защо го е направила?

— Защото я напуснах. Преди осем години.

— Дявол да го вземе! Значи, наистина сте я оскърбили. Не я ли обичахте вече?

— Напротив.

— И все пак я напуснахте?

— Да.

— И защо?

— Заради Драмата.

— Каква драма?

— Това е дълга история.

* * *

Балтимор

90-те години на XX век

За миговете щастие с Голдманови от Балтимор трябваше да плащам два пъти годишно — когато двете ни семейства се събираха за Деня на благодарността у Балтиморови и за зимната ваканция в Маями у баба и дядо. За мен в тези фамилни срещи нямаше нищо приятно, защото те напомняха на футболен мач. Едната половина на терена бе заета от Монтклеърови, другата от Балтиморови, а в центъра бяха баба и дядо Голдман, които служеха за съдии и отброяваха головете.

Денят на благодарността бе ежегодният триумф на Балтиморови. Фамилията се събираше в огромната им разкошна къща в „Оук Парк“, където всичко беше съвършено — от игла до конец. За мое щастие, спях в стаята на Хилел, а Уди, който заемаше съседната стая, довличаше матрака си при нас, за да бъдем заедно дори в съня. Родителите ми заемаха една от стаите за гости с баня, а баба и дядо се настаняваха в другата.

Чичо Соул отиваше да посрещне дядо и баба на летището и през първия половин час след пристигането им у Балтиморови разговорът бе посветен на удобството на тяхната кола. „Само да бяхте видели — възклицаваше баба, — направо страхотно! Не можете да си представите колко много място има за краката! Спомням си, когато се качих в твоята кола, Натан (баща ми), веднага си казах: никога повече! А колко беше мръсна! Какво ви пречи да минете една прахосмукачка? Колата на Соул е като нова. Кожата на седалките е непокътната, веднага разбираш, че е грижливо поддържана.“ Сетне, когато нямаше какво повече да каже за колата, тя се прехласваше от къщата. Разхождаше се из коридорите, сякаш идваше за пръв път, и повтаряше с какъв вкус е обзаведена. Хвалеше качеството на мебелите, подовото отопление, чистотата, цветята, свещите, които изпълваха с благоухание стаите.

По време на вечерята за Деня на благодарността баба не се уморяваше да превъзнася качеството на блюдата. При всяка хапка издаваше одобрително ръмжене. А менюто наистина си го биваше: крем супа от тиква, крехка печена пуйка с кленов сироп и пиперен сос, макарони със сирене, сладкиш от тиква, картофено пюре със сметана, парченца цвекло, които се топяха в устата, нежен зелен фасул. Десертите също не отстъпваха: торта със сирене, пита с пекан и ябълков сладкиш с тънък хрупкав блат. След вечерята и кафето чичо Соул донасяше на масата силни питиета, чиито названия по онова време не ми говореха нищо, но си спомням, че дядо вземаше една по една бутилките, сякаш в тях имаше вълшебен еликсир, четеше с благоговение етикетите, дивеше се на цвета и вкуса на отлежалите напитки, докато през това време баба отправяше още една възхвала на вечерята, а оттам на къщата, на живота на Балтиморови и накрая поставяше черешката на тортата: „Соул, Анита, Хилел и Уди, скъпи мои: благодаря за всичко. Вие сте чудесни“.