Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Всичко ли намерихте? - попита ме, без дори да ме поздрави

- Да.

- И всичко изгорихте?

- Да.

- И ръкописа?

- И ръкописа.

- Защо не ми потвърдихте, че сте го направили? Умирах от безпокойство! И къде бяхте през последните два дни?

- Водих си разследването. Хари, защо тази кутия се намираше в шкафчето ви във фитнес залата?

- Знам, че ще ви се стори странно. След престоя ви в Орора през март се уплаших някой друг да не я намери. Казах си, че всеки може да попадне на нея - нахален посетител, чистачката... Реших, че е по-благоразумно да скрия спомените си другаде.

- Да ги скриете? Но това ви прави виновен. И този ръкопис... На „Произходът на злото“ беше, нали?

- Да. Най-първата версия.

- Познах текста. На корицата нямаше заглавие.

- Заглавието измислих по-късно.

- Искате да кажете, след изчезването на Нола?

- Да. Но да не говорим за този ръкопис, Маркъс. Той е прокълнат, привлякъл е само зло. Доказателството - Нола е мъртва, аз съм в затвора.

Спогледахме се мълчаливо. Оставих на масата пластмасовата торба, в която бях пъхнал моя пакет.

- Какво е това? - попита Хари.

Без да отговоря, извадих един минидиск рекордер и го сложих пред него.

- Маркъс, по дяволите, какво правите? Не ми казвайте, че сте запазили тази сатанинска машинка...

- Напротив, пазих я като зеницата на окото си.

- Махнете я от тук, чувате ли?

- Не се заяждайте, Хари.

- Но какво смятате да правите с това нещо?

- Искам да ми разкажете за Нола, за Орора, за всичко. За лятото на седемдесет и пета година, за книгата ви. Нужно е да знам. Истината, Хари, все трябва да е някъде.

Той тъжно се усмихна. Включих рекордера и го оставих да говори. Хубава сцена беше - в затворническата стая за свиждания, където, насядали около пластмасовите маси, съпрузи се срещаха с жените си, бащи с децата си, аз се срещах със стария си учител, който ми разказваше своята история.

През онази вечер хапнах рано, по пътя към Орора. След което, тъй като нямах желание да се връщам веднага в Гуз Коув и да се озова сам в огромната къща, дълго карах покрай брега. Денят преваляше, океанът блещукаше. Всичко беше великолепно. Преминах покрай Сий Сайд Мотел, покрай гората на Сайд Крийк, поех по Сайд Крийк Лейн, задминах Гуз Коув, прекосих Орора и стигнах до плажа на Гранд Бийч. Дълго вървях покрай водата, после седнах на едрия пясък и се загледах в настъпващия мрак. Светлините на Орора танцуваха в огледалото на вълните, водните птици надаваха остри викове, славеи пееха в околните храсти, от време на време прозвучаваха сирените на фаровете. Включих рекордера и в тъмнината се разнесе гласът на Хари.

Плажа на Гранд Бийч знаете ли го, Маркъс? Той е първият в Орора, като идвате от Масачусетс. Понякога ходя там привечер и гледам светлините на града. И си мисля за всичко, което се случи преди повече от трийсет години. На този плаж спрях в деня, когато пристигнах в Орора. Беше двайсети май седемдесет и пета. Бях на трийсет и четири години. Идвах от Ню Йорк и бях решил да взема съдбата си в ръце - зарязах всичко, оставих работата си на преподавател по литература и изтеглих спестяванията си. Възнамерявах да се впусна в ново приключение - да се усамотя в Ню Ингланд и да напиша романа на мечтите си.

Първо мислех да наема къща в Мейн, но един брокер от Бостън ме убеди да избера Орора. Разказа ми за някаква приказна къща, която отговаряше точно на желанията ми - къщата в Гуз Коув. Влюбих се в нея в мига, в който я видях. Беше спокойно и диво убежище, без да е напълно изолирано, до Орора имаше само няколко мили. Градът също много ми хареса. Животът изглеждаше приятен, децата безгрижно играеха по улиците, престъпност нямаше никаква. Бе като място от пощенска картичка. Къщата в Гуз Коув надхвърляше финансовите ми възможности, но агенцията прие да платя на два пъти и аз си направих изчисленията - ако не харчех прекомерно, бих могъл да свържа двата края. А и имах предчувствието, че е добрият избор. Не грешах, след като това решение преобрази живота ми - книгата, която щях да напиша през онова лято, щеше да ме превърне в богат и известен човек.

Мисля, че в Орора най-много ми хареса специалният статут, на който скоро започнах да се радвам. В Ню Йорк бях гимназиален учител и анонимен писател, докато в Орора бях Хари Куебърт, дошъл от Ню Йорк, за да напише следващия си роман. Знаете ли, Маркъс, тази история със Знаменития, когато сте били в гимназията... Точно това ми се случи, като дойдох в Орора. Бях уверен в себе си млад човек, елегантен, хубавец, атлетичен, начетен, на всичкото отгоре наел великолепната къща в Гуз Коув. Макар да не ме знаеха по име, жителите на града ме възприеха като преуспял заради държането ми и заради къщата, в която заживях. Не им трябваше повече, за да си въобразят, че съм голяма нюйоркска звезда. Така за нула време се превърнах в човек с име. В Орора бях уважаваният писател, който