Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Минди, една от сервитьорките, поиска допълнителни обяснения.

- Но, госпожо Куин, как можем да сме сигурни, че гос’дин Куебърт иска само черно кафе?

- Сигурна съм и точка. В големите ресторанти важните клиенти не трябва да поръчват - персоналът познава навиците им. Ние голям ресторант ли сме?

- Да, госпожо Куин - отговориха служителките.

- Да, мамо - изблея Джени, защото й беше дъщеря.

- Да не ми викаш повече „мамо“ тук - обяви тогава Тамара. - Че ще заприличаме на селска гостилница.

- Че как да ти викам? - попита Джени.

- Няма да ми викаш, слушаш нарежданията ми и угоднически кимаш. Не е нужно да говориш. Ясно?

Джени поклати глава утвърдително.

- Ами да, ясно, мамо. Кимам, ето...

- А, много добре, скъпа. Виждаш ли колко бързо се учиш. Хайде, момичета, искам да видя угодническия ви вид. Ето така... Много добре. А сега кимнете. Ето така... От горе надолу. Много добре, ще речеш, „Шато Мармонт“.

Тамара Куин не беше единствената, която толкова се вълнуваше от присъствието на Хари Куебърт в Орора - целият град кипеше. Едни казваха, че той е голяма нюйоркска звезда, други потвърждаваха чутото, за да не минат за неосведомени. Ърни Пинкас, макар да бе изложил в градската библиотека няколко екземпляра от първия му роман, разправяше, че никога не е чувал за писателя Куебърт, само че никой не зачиташе мнението на фабричния работник, който нямаше представа от висшето нюйоркско общество. Освен това всички бяха съгласни, че кой да е не може да се настани във великолепната къща в Гуз Коув, където от години нямаше наематели.

Друга една тема възбуждаше умовете на девойките за женене и на родителите им - Хари Куебърт бе ерген. Беше сърце за завоюване - със своята известност, с интелектуалните си качества, богатството си и твърде приятната си физика той представляваше много желан бъдещ съпруг. Целият персонал в „Кларкс“ бързо разбра, че двайсет и четири годишната Джени Куин, хубава чувствена блондинка и бивша главна мажоретка от гимназията в Орора, си пада по Хари. Единствено Джени, която обслужваше клиентите всеки делничен ден, открито не спазваше заповедта на Тамара - тя се закачаше с него, непрекъснато му говореше, прекъсваше работата му и никога не му носеше всички подправки едновременно. Джени не работеше през почивните дни. В събота я заместваше Нола.

Готвачът натисна звънеца, откъсвайки Нола от размислите й - препечените филийки на Хари бяха готови. Тя постави чинията на подноса, после, преди да се върне в салона, намести златистата барета на косите си и гордо бутна вратата. От две седмици беше влюбена.

Занесе на Хари поръчката му. Заведението полека-лека се пълнеше.

- Добър апетит, господин Куебърт - каза му.

- Наричай ме Хари.

- Не тук - прошепна Нола. - Госпожа Куин не позволява.

- Нея я няма. Никой няма да разбере.

Тя посочи с очи другите клиенти, после се отправи към масите им.

Той отхапа от филийката и надраска нещо в бележника си. Написа датата: събота, 14 юни 1975 г. Редеше думи, без истински да знае какво пише. От три седмици беше тук и все не успяваше да започне романа си. Нищо не излизаше от хрумналите му идеи и колкото повече се напъваше, толкова по-малко успяваше. Имаше чувството, че бавно потъва, усещаше, че го е сполетяло най-голямото зло, което застрашаваше хората от неговия вид - бе прихванал болестта на писателите. От ден на ден паническият страх от белия лист все по-силно го обземаше, дотолкова, че започваше да се съмнява в смисъла на проекта си - бе жертвал всичките си спестявания, за да наеме тази внушителна къща на брега на морето до септември, къща на писател, за каквато бе мечтал, но какъв беше смисълът да си играе на писател, след като не знаеше какво да пише? А когато бе сключвал договора, планът му се струваше безупречен - да сътвори страхотно хубав роман, да е написал достатъчно през септември, та да занесе първите глави на големи издателства в Ню Йорк, които ще се бият, за да получат ръкописа. Ще му предложат хубавичък аванс, за да завърши книгата. Финансовото му бъдеще ще е осигурено. Така ще се превърне в звездата, каквато винаги си бе представял, че ще бъде. Сега обаче мечтата му имаше вкус на пепел – още не бе написал и един ред. Ако я кара така, ще трябва да се върне в Ню Йорк през септември без пари, без книга, да моли директора на гимназията, където бе работил, да го назначи отново и завинаги да забрави за славата. И ако се наложи, да си намери работа като нощен пазач, за да задели малко пари.