Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Напротив. Изтичах си осемте мили.

- В колко часа сте станали?

- Рано. Спомняте ли си как преди две години, като започнах да идвам тук, ме карахте да ставам призори? Оттогава привикнах. Когато стана рано, светът ми принадлежи. А вие какво правите навън?

- Наблюдавам, Маркъс.

- Какво наблюдавате?

- Виждате ли онази полянка между боровете точно над плажа? Отдавна искам да направя нещо от нея. Това е единствената част от малкото ми имение, която е равна и става за градинка. Искам да бъде хубаво местенце с две пейки и метална маса, а наоколо да засадя хортензии. Много хортензии.

- Защо хортензии?

- Познавах един човек, който ги харесваше. Бих искал да засадя масив от хортензии, за да си спомням винаги за нея.

- Говорите за някоя, която сте обичали?

- Да.

- Изглеждате натъжен, Хари.

- Не обръщайте внимание.

- Хари, защо никога не ми говорите за любовния си живот?

- Защото няма какво да се говори. По-скоро гледайте. Или не, затворете очи! Да, добре ги затворете, така че никаква светлина да не преминава през клепачите ви. Виждате ли сега? Павирания път, който тръгва от терасата и води до хортензиите. И двете пейки, и океана, и прекрасните цветя. Какво по-хубаво от това, да съзерцаваш едновременно океана и хортензиите? Има дори малко фонтанче със статуя в средата. Ако остане място, ще завъдя вътре шарени японски шарани.

- Риби? Няма да издържат и един час, чайките ще ги излапат.

Той се усмихна.

- Чайките имат право да вършат каквото си искат тук, Маркъс. Но сте прав. Няма да слагам шарани във фонтана. Идете да вземете един топъл душ, преди да сте хванали пневмония или друга някаква гадория, та родителите ви да си кажат, че не се грижа за вас. Аз ще приготвя закуската. Маркъс...

- Да, Хари?

- Ако бях имал син...

-Знам, Хари. Знам.

*

В четвъртък сутринта на 19 юни 2008 година отидох в Сий Сайд Мотел. Лесно го намерих - от Сайд Крийк Лейн продължих направо но път № 1, карах четири мили на север и нямаше как да пропусна огромната табела, на която пишеше:

Сий С АЙД М ОТЕЛ - и РЕСТОРАНТ

от 1960 г.

Мястото, където Хари бе чакал Нола, все още съществуваше. Вероятно бях минавал покрай него стотици пъти, но не му бях обръщал внимание. А и какви причини имах да го правя преди днешния ден? Беше дървена къща с червен покрив, заобиколена от розова градина. Отзад се простираше гората. Всички стаи на партера гледаха към паркинга. До стаите на горния етаж се стигаше по външна стълба.

Според служителя на рецепцията, когото разпитах, заведението почти не се бе променило от построяването му насам, само стаите бяха обзаведени в по-модерен стил и към главната сграда бе пристроен ресторант. За да подкрепи думите си, той извади един албум отпреди четирийсет години и ми показа снимки от онова време.

- Защо толкова се интересувате от мотела? - попита ме накрая.

- Защото издирвам едно много важно сведение - отвърнах.

- Слушам ви.

- Бих искал да знам дали някой е спал тук, в стая № 8, през нощта в събота, трийсети август, срещу неделя, трийсет и първи август, седемдесет и пета година.

Той се разсмя.

- Седемдесет и пета? Вие сериозно ли? Откакто въвеждаме данните от регистъра в компютъра, можем да се върнем две години назад максимум. Мога да ви кажа кой е спал там на трийсети август две хиляди и шеста година, ако желаете. Примерно, защото това е информация, която нямам право да разкривам, естествено.

- Значи, няма никакъв начин да разбера?

- Освен регистъра пазим само електронните адреси на абонатите на рекламния ни вестник. Желаете ли да го получавате?

- Не, благодаря. Бих искал да видя стая осем, ако е възможно.

- Не можете да я видите. Но е свободна. Искате ли да я наемете за една нощ? Ще ви струва сто долара.

- На таблото ви пише, че всички стаи са по седемдесет и пет долара. Знаете ли какво, ще ви дам двайсет долара, вие ще ми покажете стаята и всички ще са доволни.

- Не сте особено сговорчив. Но добре, приемам.

Стая № 8 беше на първия етаж. Най-обикновена стая с легло, минибар и телевизор, малко бюро и баня.

- Защо ви интересува толкова тази стая? - попита ме служителят.

- Сложно е. Един приятел твърди, че е прекарал тук една нощ преди трийсет и три години. Ако е вярно, ще означава, че не е извършил това, в което го обвиняват.

- А в какво го обвиняват?

Не отговорих и попитах:

- Защо заведението се нарича „Сий Сайд“? Няма дори изглед към морето.

- Няма, но една пътека води към плажа, през гората. Написано е в проспекта. Ама на клиентите им е все тая. Тези, които отсядат тук, не ходят на плажа.