Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Говорих с Травис Дон, сегашният шеф на полицията в Орора. Изглежда, че след изчезването на Нола са имали следа - водачът на черен шевролет „Монте Карло“.

- В течение съм - отвърна Гахалоуд. - И я познайте, Шерлок Холмс: Хари Куебърт е имал черен шевролет „Монте Карло“.

- Откъде знаете за шевролета?

- Прочетох тогавашния доклад.

Замислих се за миг и казах:

- Момент, сержант. Като сте толкова хитър, обяснете ми защо Хари би садил цветя там, където е заровил Нола?

- Въобразявал си е, че градинарите няма да копаят надълбоко.

- В това няма никаква логика и вие го знаете. Хари не е убил Нола Келерган.- Откъде сте толкова сигурен?

- Той я е обичал.

- Всички така разправят на процеса: „Прекалено много я обичах, затова я убих“. Когато обичаш, не убиваш.

С тези думи Гахалоуд стана от стола си, за да ми покаже, че е приключил с мен.

- Вече си тръгвате, сержант? Но разследването ни едва започва.

- Разследването ни? Моето разследване, искате да кажете.

- Кога ще се видим пак?

- Никога, писателче, никога.

И той си тръгна, без да се сбогува.

Ако Гахалоуд не ме вземаше на сериозно, то с Травис Дон нещата не стояха така. Потърсих го малко по-късно в полицейското управление в Орора, за да му предам анонимната бележка, която бях открил предишната вечер.

- Дойдох, за да ти покажа ето това. Намерих го в Гуз Коув - казах аз и сложих листчето на бюрото му.

Той го прочете.

- Прибирай се у вас, Голдман? Откога е?

- От снощи. Бях отишъл да се поразходя на плажа. Като се върнах, бележката беше закачена на рамката на входната врата.

- И сигурно нищо не си видял...

- Нищо.

- За първи път ли се случва?

- Да. Но пък само от два дни съм тук.

- Ще заведа жалбата ти, за да отворя досие. Трябва да внимаваш, Маркъс.

- Все едно че чувам майка ми.

- Не, говоря сериозно. Не подценявай емоционалния отзвук на тази история. Мога ли да задържа писмото?

- Твое е.

- Благодаря. Какво друго мога да направя за теб? Предполагам, че не си дошъл тук само за да ми дадеш бележката.

- Бих желал да дойдеш с мен в Сайд Крийк, ако имаш време. Искам да видя мястото, където се е случило всичко.

Травис не само прие да ме закара в Сайд Крийк, но ме заведе и на пътешествие във времето, върна ме трийсет и три години назад. Качихме се на патрулната му кола и поехме по маршрута, който самият той бе изминал, когато се отзовал на първото обаждане на Дебора Купър. Тръгнахме от Орора по път № 1 по крайбрежието в посока Мейн, минахме покрай Гуз Коув, после, след няколко мили, стигнахме до гората на Сайд Крийк и до кръстовището със Сайд Крийк Лейн, пътят, в чийто край е живяла Дебора Купър. Травис зави и скоро пристигнахме пред къщата, хубава дървена постройка, която гледаше към океана и бе заобиколена от гора. Беше великолепно място, но напълно изолирано.

- Не е променена - каза ми Травис, докато обикаляхме къщата. - Само е пребоядисана и е малко по-светла от преди. Останалото е точно каквото беше тогава.

- Кой живее тук сега?

- Една двойка от Бостън. Прекарват тук летните месеци. Идват през юли и си тръгват в края на август. През останалото време няма никой.

Травис ми показа задната врата, която водеше към кухнята, и подзе:

- Последния път, когато я видях жива, Дебора Купър стоеше пред тази врата. Началникът Прат току-що бе дошъл. Каза й да си стои кротко вкъщи и да не се безпокои, ние ще претърсим гората. Кой би могъл да си представи, че двайсет минути по-късно ще бъде убита с куршум в гърдите?

Докато говореше, Травис пое към гората. Разбрах, че иска да се върне на пътеката, по която бяха тръгнали с Прат преди трийсет и три години.

Последвах го и попитах:

- Какво стана с началника Прат?

- Пенсионира се. Все още живее в Орора, на Маунтън Драйв. Сигурно си го срещал. Як мъж, носи панталон за голф при всякакви обстоятелства.

Навлязохме навътре в гората. През гъстата растителност се виждаше плажът ниско долу. След четвърт час ходене Травис спря пред три високи прави бора.

- Тук беше - каза той.

- Тук беше кое ?

- Тук открихме кръвта, кичурите руса коса и парчето червен плат. Беше жестоко. Завинаги съм запомнил това място. Сега има повече мъx по камъните, дърветата са пораснали, обаче за мен нищо не се е променило.

- Какво направихте след това?

- Разбрахме, че се е случило нещо сериозно, но не останахме тук, защото точно тогава се разнесе прословутият изстрел. Ужасно е, че нищо не можахме да видим. Искам да кажа, че сигурно бяхме минали близо до момичето и убиеца й... Не знам как ги бяхме пропуснали. Мисля, че я е криел в храстите и й е запушвал устата, за да не вика. Гората е огромна, не е трудно да останеш незабелязан. Предполагам че в даден момент е успяла да се изтръгне от хватката на нападателя си и е изтичала до къщата да помоли за помощ. Той я е последвал и се е отървал от леля Купър.