Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Той тъжно се усмихна.

- Разбира се, че си спомням, Маркъс.

*

Бъроус, Коледа, 1999 г.

- Честита Коледа, Маркъс!

Подарък? Благодаря, Хари. Какво има вътре?

- Отворете го. Това е минидиск рекордер. Изглежда, че е последната дума на технологията. Вие непрекъснато записвате това, което ви разправям, а после губите бележките си и трябва да повтарям. Казах си, че така ще можете всичко да записвате.

Чудесно. Давайте.

- Какво?

Дайте ми един първи съвет. Грижливо ще записвам всичките ви съвети.

- Добре. Какви съвети?

- Не знам... съвети за писатели. И за боксьори. И за хора.

За всичко това? Добре. Колко искате?

Поне сто!

- Сто? Все трябва да запазя нещо и за себе си, за да мога после да продължавам да ви съветвам.

- Винаги ще имате съвети за мен. Вие сте големият Хари Куебърт.

- Ще ви дам трийсет и един съвета. Ще ви ги давам постепенно, през следващите години. Не всичките наведнъж.

- Защо трийсет и един?

- Защото трийсет и една години е важна възраст. На десет сте още дете. На двайсет съзрявате. На трийсет ставате или не ставате мъж. А на трийсет и една ще сте преминали рубикона. Как си се представяте на трийсет и една години?

- Като вас.

- Хайде, не говорете глупости. По-добре записвайте. Ще вървя отзад напред. Съвет номер трийсет и едно ще е съвет, свързан с книгите. Ето, трийсет и едно: първата глава, Маркъс, е най-важната. Ако не я харесат, читателите няма да прочетат останалата част от книгата ви. Как смятате да започнете вашата?

- Не знам, Хари. Мислите ли, че някой ден ще успея?

- Да направите какво?

- Да напиша книга.

- Уверен съм.

*

Той ме изгледа втренчено и се усмихна.

- Вие ставате на трийсет и една години, Маркъс. Успели сте да станете мъж. Станали сте забележителен човек. Не Знаменития, това не беше нищо, а забележителният човек увенча дългата и прекрасна битка, която водихте със себе си. Много съм горд с вас.

Той облече сакото и завърза шала си.

- Къде отивате, Хари?

- Трябва вече да заминавам.

- Не заминавайте! Останете!

- Не мога...

Останете, Хари! Останете още малко!

- Не мога.

- Не искам да ви изгубя!

- Довиждане, Маркъс. Любовта придава смисъл на живота. Когато обича, човек е най-силен! Най-велик! И стига най-далече!

- Хари! Не ме оставяйте!

- Довиждане, Маркъс.

Хари си тръгна. Не затвори след себе и аз дълго държах вратата отворена. Защото това бе последният път, когато видях моя учител и приятел Хари Куебърт.

*

Май 2002 г., финал на университетския шампионат по бокс

- Маркъс, готов ли сте? След три минути се качваме на ринга.

- Шубе ме е, Хари.

- Сигурен съм. И толкова по-добре. Когато не се страхува, човек не може да спечели. Не забравяйте, да се боксираш, е, като да пишеш книга... Спомняте ли си? Глава първа, глава втора...

- Да. Едно, замахваш. Две, удряш.

-Много добре, шампионе. Хайде, готов ли сте? На финала на шампионата сме, Маркъс! На финала! Като си помисля, че до неотдавна все още се биехте срещу боксови круши, а ето ви сега на финала на шампионата! Чувате говорителя: „Маркъс Голдман и треньорът му Хари Куебърт от Бъроуския университет“. Това сме ние! Напред!

- Чакайте, Хари...

- Какво?

- Имам подарък за вас.

- Подарък? Сигурен ли сте, че сега е моментът?

- Абсолютно. Искам да го получите преди мача. В сака ми е, вземете го. Аз не мога да ви го връча заради ръкавиците.

- Диск ли е?

- Да, компилация! Вашите трийсет и едно най-важни изречения. За бокса, за живота, за книгите.

- Благодаря, Маркъс. Трогнат съм. Готов ли сте за бой?

- Повече от всякога.

- Да вървим тогава.

- Чакайте, има още един въпрос, който си задавам...

- Маркъс! Време е!

- Но това е важно! Прослушах отново всички дискове и установих, че не сте ми отговорили.

- Добре, давайте. Слушам ви.

- Хари, как знае човек, че е завършил книгата?

- Книгите са като живота, Маркъс. Те никога не завършват напълно.

ОКТОМВРИ 2009 г.

(Една година след излизането на книгата)

- Хубавата книга, Маркъс, не се мери само с последните думи, а с общия ефект от всички думи, които са ги предшествали. Около половин секунда след като е свършил книгата, след като е прочел последната дума, читателят трябва да усеща, че го обзема могъщо чувство. В този момент той трябва да мисли за всичко, което е прочел, да погледне корицата и да се усмихне с малко тъга, защото героите ще му липсват. Хубавата книга, Маркъс, е книгата, за която съжаляваме, че е свършила.