Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

Хари се свлече на пода - беше се хванал за сърцето си.

- Разкажете ми, Маркъс! Разкажете ми го вие! Искам да чуя вашите думи! Вашите думи са винаги толкова добре подбрани! Разкажете ми какво е станало на трийсети август седемдесет и пета година.

*

30 август 1975 г.

Един ден в края на август едно петнайсетгодишно момиче е убито в Орора. Името й е Нола Келерган. Всички, които ще чуете да говорят за нея, я описват като преливаща от живот и мечти.

Трудно е да се сведат причините за смъртта й до събитията от 30 август 1975-а. Може би всичко започва години по-рано: през шейсетте, когато родителите не виждат как болестта се настанява в детето им; или може би през една нощ на 1964-та, когато един младеж е пребит от банда пияни гамени, а един от тях, измъчван от угризения, се опитва да се откупи, като тайно се сближава с жертвата си; или през една нощ през 1969-а, когато един баща решава да премълчи тайната на дъщеря си. Или може би всичко започва през онзи юнски следобед на 1975-а, когато Хари Куебърт среща Нола и двамата се влюбват един в друг.

Това е историята на родителите, които не искат да видят истината за дъщеря си.

Това е историята на богат наследник, който в младостта си е бил дребно бандитче и е унищожил мечтите на един младеж, след което е живял, преследван от съвестта си.

Това е историята на един човек, който мечтае да стане голям писател и който се оставя бавно амбицията да го разяде.

Призори на 30 август 1975 година една кола спря пред къщата на Теръс Авеню 245. Лутър Кейлъб бе дошъл да се сбогува с Нола. Беше разтърсен - вече не знаеше дали са се обичали, или е сънувал, дали наистина си бяха писали всички тези писма. Но знаеше, че Нола и Хари смятат днес да избягат. Той също искаше да напусне Ню Хампшър и да избяга надалече, далече от Стърн. Мислите му се объркваха: човекът, възвърнал му вкуса към живота, се оказваше същият, който му го бе откраднал. Беше кошмарно. Сега бе важно единствено да завърши любовната си история. Трябваше да даде на Нола последното си писмо.

Бе го написал преди две седмици, в деня, когато чу Хари и Нола да казват, че ще избягат на 30 август. Побърза да завърши книгата си, даже занесе оригинала на Хари Куебърт. Искаше да знае дали си струва да го издаде. Само че сега нищо нямаше значение. Дори се отказа да си поиска текста. Имаше красиво подвързано напечатано копие за Нола. През тази събота, на този 30 август Лутър пусна в пощенската кутия на Келерганови последното писмо, което трябваше да сложи край на историята му, както и ръкописа, за да си спомня Нола за него. Как да озаглави тази книга? Нямаше представа. Никога нямаше да има книга, защо тогава да я озаглавява? Беше се задоволил да напише на корицата Сбогом, любима моя Нола. За да й пожелае добър път.

Паркирал на улицата, Лутър чакаше да се разсъмне. Чакаше Нола да излезе. Искаше само да се увери, че именно тя ще вземе книгата. Откакто си пишеха, винаги тя прибираше пощата. Продължи да чака, като се скри, доколкото можа. Никой не трябваше да го види, най-малко онзи грубиян Травис Дон. Бе получил достатъчно удари през живота си.

В единайсет часа тя най-после излезе от къщи. Огледа се, както правеше всеки път. Сияеше. Носеше очарователна червена рокля. Втурна се към пощенската кутия, усмихна се, като видя плика и пакета. Побърза да прочете писмото и внезапно залитна. Разплака се и се затича към къщи. Нямаше да заминат заедно, Хари нямаше да я чака в мотела. Последното му писмо беше прощално.

Тя се скри в стаята си и рухна върху леглото, поразена от мъка. Защо? Защо я отхвърляше? Защо я бе накарал да повярва, че ще се обичат винаги? Прелисти ръкописа - каква беше тази книга, за която никога не й бе споменал? Сълзите й капеха върху хартията и я зацапваха. Това бяха техните писма, всичките им писма бяха там, включително последното. С него завършваше книгата. Значи, открай време я е лъгал. Никога не е възнамерявал да бяга с нея. От много плач я заболя глава. Искаше да умре, толкова й беше мъчно.

Вратата на стаята тихо се отвори. Баща й я бе чул да плаче.

- Какво става, миличка?

- Нищо, татко.

- Не казвай нищо, виждам, че става нещо.

- О, татко! Толкова съм тъжна! Толкова ми е мъчно!

Тя се хвърли на врата на преподобния.

- Пусни я! - внезапно изкрещя Луиза Келерган. - Тя не заслужава да я обичаш! Пусни я, Дейвид, пусни я, ако обичаш!

- Стига, Нола... Не започвай пак!

-Мълчи, Дейвид! Толкова си жалък! Неспособен за действие! Принудена съм сама да свърша работата!