Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Замълчете, Маркъс!

- Греша ли? Откраднали сте книга! Какво по-голямо престъпление може да извърши един писател? „Произходът на злото“ - ето защо сте озаглавили книгата така! А аз не разбирах защо една толкова красива история носи такова мрачно заглавие! Заглавието няма

връзка с книгата, а с вас. Вие дори ми го казахте: книгата няма отношение към думите, а към хората. От тази книга произхожда злото, което ви е разяждало оттогава насам, злото на угризението, изпитвано от самозванеца!

- Стига, Маркъс! Замълчете!

Хари плачеше. Аз продължих:

- Един ден Нола е оставила плик на вратата на къщата ви. Било е пети юли седемдесет и пета. Пликът е съдържал снимки на чайки и едно писмо, написано на любимата й хартия, в което е споменавала Рокланд и е казвала, че никога няма да ви забрави. Това е било през периода, когато сте се опитвали да не се виждате с нея. Но писмото никога не е стигнало до вас, защото Лутър, който я е шпионирал, го е взел веднага щом Нола е избягала. Ето как от този ден нататък той е започнал да си пише с Нола. Отговорил е на това писмо, като се е представил за вас. Тя на свой ред му е отговорила, мислела е, че пише на вас, но той е взел писмото й от вашата пощенска кутия. После е продължил да й пише, все така от ваше име. Ето защо е бродел край къщата ви. Нола е мислела, че си пише с вас, и тази кореспонденция с Лутър Кейлъб се е превърнала в „Произходът на злото“. Но, Хари! Как сте могли!

- Бях изпаднал в паника, Маркъс! През онова лято ми беше толкова трудно да пиша. Смятах, че никога няма да създам нещо свястно. Пишех тази книга, „Чайките на Орора“, но ми се струваше, че е пълен провал. Нола казваше, че е прекрасна, обаче нищо не можеше да ме успокои. Изпадах в кризи на дива ярост. Тя преписваше ръкописните ми страници, аз ги препрочитах и ги късах. Тя ме умоляваше да престана, повтаряше ми: „Не правете това, вие сте толкова блестящ. Моля ви, довършете я! Хари, лйбими, не бих понесла да не я довършите!“. Но аз не вярвах. Мислех, че никога няма да стана писател. Докато един ден Кейлъб позвъни на вратата ми. Каза ми, че не знае към кого да се обърне, затова бил дошъл при мен. Написал бил книга и се питаше струва ли си да я носи на издатели. Разбирате ли, Маркъс, той мислеше, че съм голям нюйоркски писател и че мога да му помогна.

*

20 август 1975 г.

- Лутър?

Хари отвори входната врата на къщата и не скри учудването си.

- До... Добър ден, Хари.

Настъпи смутено мълчание.

- Мога ли да направя нещо за вас, Лутър?

- Идфам по личен фъпрос. За съфет.

- Съвет? Слушам ви. Ще влезете ли?

- Благодаря. -

Двамата мъже се настаниха в дневната. Лутър беше нервен. Носеше дебел плик, който притискаше до гърдите си.

- Е, Лутър? Какво има?

- Аз... написах една книга. Люпофна книга.

- Наистина ли?

- Да. И не знам дали е допра. Искам да кажа, как се разбира, че една книга си струфа да се публикуфа?

- Не знам. Ако смятате, че сте направили най-доброто, на което сте способен... Носите ли текста?

- Да, само че той е ръкописен ексемпляр - извини се Лутър. -Сега видях. Имам напечатан фариант, но когато тръгфах, съм сбъркал плика. Да ида ли да го фсема и да ви го донеса по-късно?

- Не, покажете ми този.

- Ами...

- Не се стеснявайте. Сигурен съм, че пишете четливо.

Лутър му подаде плика. Хари извади страниците и прегледа няколко, поразен от съвършенството на почерка.

- Това вашият почерк ли е?

- Да.

- По дяволите, човек би казал, че... Това е невероятен почерк. Как го правите?

- Не знам. Тофа е моят почерк.

- Оставете ми го, ако нямате нищо против. Ще го прочета и честно ще ви кажа какво мисля.

- Наистина ли?

- Разбира се.

Лутър охотно прие и си тръгна. Но вместо да напусне Гуз Коув, той се скри в храстите и зачака да дойде Нола, както правеше винаги. Тя пристигна малко по-късно, беше щастлива - заминаването им наближаваше. Не забеляза свития в гъсталака силует, който я наблюдаваше. Влезе в къщата през главната врата, без да звъни, както правеше всеки ден.

- Хари, любими! - извика, за да извести идването си.

Нямаше отговор. Къщата изглеждаше пуста. Отново извика. Тишина. Прекоси трапезарията и дневната, без да го намери. Не беше и в кабинета си. Тогава тя слезе по стълбите към плажа и пак го повика. Да не е отишъл да се къпе? Правеше го понякога, когато е работил твърде много. Но и на плажа го нямаше. Нола усети, че я обзема паника. Къде можеше да е? Върна се в къщата, отново го повика. Никой. Обиколи всички стаи на партера, после се качи горе. Като отвори вратата на спалнята, го видя да седи на леглото и да чете някакви листове.