Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Знам. Знам, че сте го изненадали в Гуз Коув. Казали сте на сержант Гахалоуд.

- Мисля, че подценявате обсебеността на Лутър. През онзи месец август седемдесет и пета година той прекарваше дните си в Гуз Коув, скрит в гората, и дебнеше Хари и Нола на терасата, на плажа, навсякъде. Навсякъде! Напълно се беше побъркал, знаеше всичко за тях! Всичко! Само за това ми говореше. Ден след ден ми разказваше какво са правили, какво са си казали. Цялата им история - че са се запознали на плажа, че работят по една книга, че са заминали заедно за цяла седмица. Всичко знаеше! Всичко! Постепенно разбрах, че чрез тях изживява своята любовна история. С тяхното посредничество изживяваше любовта, която не можеше да изживее заради отблъскващия си физически облик. Дотолкова, че по цял ден не го виждах! Налагаше се сам да шофирам, за да ходя по делови срещи!

- Извинявайте, че ви прекъсвам, господин Стърн, но нещо ми убягва. Защо не сте уволнили Лутър? Искам да кажа, изглежда налудничаво - човек има чувството, че сте се подчинявали на служителя си, когато е искал да рисува Нола или когато направо ви е зарязвал, за да прекарва дните си в Орора. Извинете ме за въпроса, но какво имаше между вас? Бяхте ли...

- Влюбен? Не.

- Тогава каква е била тази странна връзка? Вие сте влиятелен човек, не сте склонен да се оставяте да ви тъпчат. И въпреки това...

- Имах дълг към него. Аз... Аз... Бързо ще разберете. Лутър беше обсебен от Хари и Нола й постепенно нещата се влошиха. Един ден се прибра в окаяно състояние. Разказа ми, че един полицай от Орора го е пребил, защото го бил изненадал, че броди наоколо, и че една сервитьорка от „Кларкс“ дори подала оплакване срещу него. Тази история беше на път да се превърне в катастрофа. Казах му, че вече не искам да ходи в Орора, че настоявам да излезе в отпуск, да се отдалечи за известно време, да отиде при семейството си в Мейн или където и да е. Че ще му платя разноските...

- Но той отказа - предположих.

- Не само че отказа, а и ме помоли да му дам кола, защото според него синият мустанг бил станал много известен. Не се съгласих, естествено, заявих, че стига толкова. Тогава той извика: „Ти не разбираш, Елай! Те ще заминат! След десет дни ще заминат заедно завинаги! Завинаги! Решиха го на плажа! Ще заминат на трийсети! На трийсети ще изчезнат завинаги. Бих искал само да кажа сбогом на Нола, това са ми последните дни с нея. Не можеш да ме лишиш от нея, когато знам, че ще я изгубя“. Отново отказах. Държах го под око. И носле настъпи проклетият двайсет и девети август. През този

ден търсих Лутър навсякъде. Не го открих. Мустангът му беше паркиран на обичайното място. Накрая един от служителите ми изплю камъчето и разбрах, че Лутър е заминал е една от колите ми, с черния шевролет „Монте Карло“. Казал, че съм му разрешил, и тъй като всички знаеха, че всичко му прощавам, повече никой не му задавал въпроси. Това ме подлуди. Веднага отидох да претърся стаята му. Попаднах на портрета на Нола, от който отново ми се повдигна, и също, скрита под леглото му, намерих кутия е всичките онези писма. Писма, които бе откраднал. Разменени между Хари и Нола, явно ги беше вземал от пощенските им кутии. Тогава го изчаках и когато се прибра в края на деня, имахме ужасна разправия.

Стърн замълча и се загледа в празното.

- И какво стана? - попитах.

- Аз... Исках да спре да ходи там, разбирате ли! Исках да се освободи от тази обсесия! Но той не разбираше от дума! Не желаеше да ме чуе! Казваше, че между него и Нола има нещо много силно! Че никой не би могъл да им попречи да бъдат заедно. Побеснях и го ударих. Сграбчих го за яката, развиках се и го заудрях. Нарекох го селяндур. Той се озова на земята и се хвана за разбития нос. Бях ужасен. А той ми каза... Каза ми...

Стърн едва говореше. Изражението му излъчваше отвращение.

- Господин Стърн, какво ви каза? - попитах, за да не прекъсне нишката на историята.

- Каза ми: „Ти си бил!“. Закрещя: „Ти си бил! Ти си бил!“. Вкамених се. Той избяга, отиде да си вземе някои неща от стаята и потегли с шевролета, преди да успея да реагирам. Беше... Беше познал гласа ми.

Сега Стърн плачеше и стискаше юмруци от гняв.

- Познал е гласа ви? - повторих. - Какво искате да кажете?

- Той... Имаше едно време, когато се виждах с някои от бившите ми състуденти от Харвард. Беше някакво малоумно братство. През уикендите ходехме в Мейн. Прекарвахме два дни в някой голям хотел, пиехме и ядяхме омари. Обичахме да се бием, обичахме да пердашим местните. Казвахме, че жителите на Мейн са селяндури и че земната ни мисия е да ги налагаме. Нямахме още трийсет години, бяхме претенциозни богатски синчета. Падахме си малко расисти, бяхме нещастни и склонни към насилие. Бяхме измислили една игра: фийлд гоулс се казваше. Ритахме жертвите си, все едно че ритаме топка. Един ден през шейсет и четвърта година близо до Портланд бяхме много възбудени и много пияни. На пътя срещнахме един младеж. Аз карах колата. Спрях и предложих да се позабавляваме.