Жоел Дикер - Истината за случая Хари Куебърт

- Вие сте нападателят на Кейлъб?

Той избухна:

- Да! Да! Никога не си го простих! На другия ден се събудихме в хотелския си апартамент с адски махмурлук. Вестниците пишеха за нападението, момчето беше в кома. Полицията ни търсеше. Наричаха ни бандата Фийлд гоулс. Решихме повече никога да не говорим за това, да заровим тази история в паметта си. Но тя ме преследваше. През последвалите дни и месеци мислех само за това. Направо се бях разболял. Дори отидох в Портланд, за да видя какво става с момчето, което бяхме пребили. Така изминаха две години и накрая не издържах. Реших да му дам работа и шанс. Престорих се, че съм спукал гума, помолих го за помощ и го назначих за мой шофьор. Дадох му всичко, което искаше - ателие на верандата на къщата ми, за да рисува, пари, кола, но нищо не можа да ме освободи от чувството за вина. Правех все повече за него! Бях провалил кариерата му на художник, затова финансирах всички възможни изложби, често го оставях да рисува по цели дни. После започна да разправя, че се чувства самотен, че никой не го иска. Казваше, че единственото нещо, което може да прави с жена, е да я рисува. Искаше да рисува руси жени, казваше, че те му напомнят някогашната му годеница, отпреди нападението. Тогава му доставих цели вагони от руси проститутки, които да му позират. Но един ден срещна Нола в Орора. И се влюби в нея. Казваше, че за първи път след годеницата си обича отново. А после пристигна Хари, гениален писател и голям хубавец. И Нола се влюби в Хари. Лутър реши, че и той иска да бъде Хари... Какво можех да направя? Бях му откраднал живота, всичко му бях отнел. Можех ли да му попреча да обича?

- Значи, всичко това е било заради чувството ви за вина?

- Наричайте го както желаете.

- Двайсет и девети август... Какво стана след това?

- Когато Лутър разбра, че съм бил аз, който... той си взе сака и избяга с черния шевролет. Веднага тръгнах след него. Исках да му обясня. Исках да ми прости. Ала не можах да го открия. Търсих го през целия ден и през част от нощта. Напразно. Толкова ме беше яд на себе си. Надявах се, че сам ще се върне. Но на другия ден привечер по радиото обявиха изчезването на Нола Келерган. Заподозреният карал черен шевролет. Нямах нужда от повече обяснения. Реших никога да не казвам на когото и да било, за да не заподозрат Лутър. Или може би защото всъщност се смятах за не по-малко виновен от него. Поради тази причина не исках да съживявате призраците. Но ето че в крайна сметка благодарение на вас научавам, че Лутър не е убил Нола. Все едно че и аз не съм я убил. Вие облекчихте съвестта ми, господин Голдман.

- А мустангът?

- Той е в гаража ми, под чергило. От трийсет и три години го крия в гаража.

- А писмата?

- И тях пазя.

- Бих искал да ги видя, ако може.

Стърн откачи една картина от стената и отвори скритата там врата на сейф, от който извади кутия от обувки, пълна с писма. Така открих цялата кореспонденция между Хари и Нола, тази, по която беше написана книгата „Произходът на злото“. Веднага познах първото писмо - тъкмо с него започваше романът. Беше от 5 юли 1975 година, онова изпълнено с тъга писмо, което Нола бе написала, когато Хари я бе отхвърлил и когато бе научила, че е прекарал вечерта на 4 юли с Джени Куин. През този ден бе закачила на вратата на Хари плик, съдържащ писмото и две снимки, направени в Рокланд. На едната се виждаха ято чайки на брега на морето. Другата беше снимка на тях двамата заедно по време на пикника.

- Как, да му се не види, Лутър се е сдобил с всичко това? - попитах.

- Не знам - отвърна Стърн. - Но не бих се учудил, ако е прониквал в дома на Хари.

Замислих се. Спокойно е можел да открадне писмата през няколкото дни, през които Хари е отсъствал от Орора. Защо обаче Хари никога не ми беше казвал, че писмата са изчезнали? Помолих да взема със себе си кутията и Стърн ми я даде. У мен се зараждаше огромно подозрение.

*

В Ню Йорк Хари тихо плачеше, докато слушаше разказа ми.

- Когато видях тези писма - обясних му аз, - всичко в главата ми се обърка. Спомних си за вашата книга, тази, която бяхте оставили в шкафчето във фитнес залата, „Чайките на Орора“. И си дадох сметка за това, което не бях забелязал през цялото време - в „Произходът на злото“ няма чайки. Как е могло да ми убегне толкова дълго! Нито една чайка! А сте се били заклели да вкарате чайки! В този миг осъзнах, че не вие сте написали „Произходът на злото“. Книгата, която сте писали през лятото на седемдесет и пета година, е „Чайките на Орора“. Тази книга сте писали и нея Нола е преписвала на машина. Добих потвърждение за това, когато помолих Гахалоуд да сравни почерка на писмата, получени от Нола, с този от думите върху ръкописа, намерен до останките й. Разбрах, че почерците съвпадат, и ми стана ясно, че сте ме подвели, когато ме накарахте да изгоря прословутия написан на ръка текст. Той не е бил с вашия почерк. Не вие сте написали книгата, която ви превърна в прочут писател! Откраднали сте я от Лутър!