Камила Лекберг - Укротителят на лъвове

Рики седна зад волана. Чудно беше как се запълваха дупките в семейството, как той инстинктивно бе пристъпил напред, за да заеме мястото на мама. Сякаш бе обладан от сила, каквато дори не предполагаше, че притежава.

Виктория все му повтаряше, че бил като бика Фердинанд. Наивен и муден на вид, но способен при нужда да се справи с какво ли не. Той винаги се преструваше на недоволен заради прилагателните „наивен“ и „муден“, но тайничко всъщност се радваше на описанието. С радост би бил бикът Фердинанд. Само че вече не можеше да си седи спокойно и да мирише цветята. Това би било възможно само след завръщането на Виктория.

Сълзите му потекоха и той ги избърса с ръкава на якето си. Не си беше позволявал да мисли, че тя няма да се прибере у дома. Ако го бе направил, всичко щеше да рухне.

Ето че сега бяха открили Виктория. Но още не знаеха какво ги очаква в болницата. И Рики имаше чувството, че може би не искат да знаят.

* * *

Хелга Першон гледаше навън през прозореца. По-рано през деня беше видяла Марта да язди с бясна скорост през полето, но сега всичко беше тихо и спокойно. Живееше тук отдавна и гледката ѝ беше добре позната, макар през годините все пак да се бе променила. Старата плевня още си беше там, но оборът, където държаха кравите, за които тя се грижеше, беше съборен. Сега мястото се заемаше от конюшнята, която Юнас и Марта построиха за училището си по езда.

Радваше я, че синът ѝ избра да живее толкова близо до нея, че бяха съседи. Къщите им бяха само на стотина метра една от друга, а тъй като ветеринарната му клиника се намираше в дома му, той често наминаваше да види майка си. Всяко негово посещение правеше ежедневието ѝ малко по-светло, а тя имаше нужда от това.

– Хелга! Хеееелгааа!

Тя затвори очи, застанала до мивката. Гласът на Ейнар изпълни всяко ъгълче на къщата, обгърна я и я накара да свие юмруци. Но тя вече нямаше желание да бяга. То се бе изпарило още преди години. Въпреки че в момента Ейнар беше безпомощен и изцяло зависим от нея, Хелга бе неспособна да си тръгне. Вече дори не ѝ минаваше тази мисъл. Къде би могла да отиде?

– ХЕЕЛГААА!

Единственото нещо в него, запазило някогашната си сила, беше гласът му. Болестите и ампутацията на краката вследствие на небрежното му отношение към диабета го бяха лишили от физическата му сила. Но гласът му беше все така изискващ. С негова помощ я принуждаваше да му се подчинява също толкова успешно, колкото го правеше с юмруците си преди това. Споменът за ударите и болката от синините и счупените ребра бяха толкова живи, че дори само гласът му бе достатъчен да възроди в нея страха и ужаса, че следващия път няма да оцелее.

Хелга изпъна гръб, пое си дълбоко дъх и викна в отговор:

– Идвам!

Качи се бързо по стълбите. Ейнар не обичаше да чака, никога не бе обичал, но тя все пак не разбираше защо е цялото бързане. Той нямаше друга работа, освен да седи и да се оплаква от всичко – от времето навън до това как правителството управлява страната.

– Тече – каза той, когато Хелга се качи горе.

Тя не отговори. Просто нави ръкавите на блузата си и се приближи до него, за да провери какви са пораженията. Знаеше, че това му доставя удоволствие. Вече не я държеше в плен чрез насилие, а чрез нуждата си от грижи, които тя би трябвало да посвети на неродените си деца. Децата, които той изкарваше от тялото ѝ с удари. Оцеля само едно и имаше мигове, в които Хелга си мислеше, че може би щеше да бъде по-добре, ако и това дете бе изтекло в поток от кръв между краката ѝ. В същото време не знаеше какво би правила, ако го нямаше. Юнас беше всичко за нея, беше нейният живот.

Ейнар имаше право. Колостомната торбичка беше потекла. При това доста. Половината му риза беше мокра и изцапана.

– Защо не дойде веднага? – попита той, втренчил в нея воднистите си очи. – Не чу ли, че те викам? Не е като да имаш друга работа.

– Бях в тоалетната. Дойдох възможно най-бързо – каза тя и разкопча ризата му. Дръпна внимателно ръкавите, за да свали дрехата, без да омаже тялото му още повече.

– Студено ми е.

– Ще ти дам нова риза. Но първо трябва да те почистя – каза тя с цялото търпение, на което беше способна.

– Ще хвана пневмония.

– Ще побързам. Не мисля, че ще успееш да се разболееш за толкова кратко време.

– Аха, значи вече си и квалифицирана сестра. Може би разбираш повече и от лекарите, а?

Тя замълча. Ейнар просто се опитваше да я извади от равновесие. Чувстваше се най-добре, когато тя плаче и го умолява да престане. Това го изпълваше със спокойствие и задоволство, от които очите му светваха. Но Хелга не смяташе да му достави това удоволствие. Сега това ѝ се удаваше почти всеки път. През годините повечето ѝ сълзи вече бяха изтекли.