Камила Лекберг - Укротителят на лъвове

Недоволна, Ерика вдигна краката си на бюрото и се зарея в мисли. Може би трябваше да се обади на Ана. Тя често допринасяше за работата ѝ с добри идеи и нови гледни точки. Само че малката ѝ сестра не беше на себе си. През последните години преживя толкова много, а злощастията сякаш нямаха край. Вярно, че Ана сама беше причинила част от случилото се, но Ерика не можеше да я съди. Разбираше защо нещата се бяха стекли така. Въпросът беше дали Дан някога ще успее да разбере и да прости. Ерика трябваше да признае, че се съмнява. Познаваха се от малки, а като тийнейджъри даже бяха двойка, и Ерика знаеше какъв инат може да бъде Дан. Упоритостта и гордостта, които бяха най-изявените му качества, в този случай рефлектираха върху него самия. В резултат всички бяха нещастни: Ана, Дан, децата, дори Ерика. Искаше ѝ се в живота на сестра ѝ най-накрая да се появи малко щастие след всичко, което бе изстрадала с бившия си съпруг Лукас.

Несправедливо бе, че животът им се бе стекъл толкова различно, мислеше си Ерика. Тя самата имаше стабилен и изпълнен с любов брак, три здрави деца и писателска кариера, която се развиваше все по-добре, а страданията на Ана сякаш нямаха край и Ерика нямаше представа как да ѝ помогне. Ролята ѝ винаги бе такава: да закриля, да подкрепя и да се грижи за сестра си. Някога Ана умееше да се радва на живота. Сега се бе превърнала в изгубена, злочеста душа. На Ерика ѝ липсваше предишната Ана.

Довечера ще ѝ се обадя, помисли си тя, вдигна купчина статии и започна да ги прелиства. В къщата цареше блажена тишина и тя изпита благодарност, че професията ѝ позволява да работи у дома. Никога не бе изпитвала желание да има офис или колеги. Чувстваше се твърде добре в собствената си компания.

Абсурдното беше, че вече копнееше да отиде да вземе близнаците и Мая. Как беше възможно родителското ежедневие да е изпълнено с толкова смесени чувства? Колебанията между върхове и спадове я изтощаваха напълно. В един момент стискаше здраво юмруци в джобовете си, а в другия искаше така да разцелува децата, че да ѝ се примолят за милост. Знаеше, че и Патрик се чувства по същия начин.

Мислите за семейството ѝ неочаквано я отведоха към разговора с Лайла. Беше просто невъобразимо. Как можеше човек да премине невидимата, но въпреки това ясна граница на позволеното? Същината на човешкото битие не се ли състоеше именно в това да можеш да контролираш най-примитивните си инстинкти и да вършиш правилните и социално приетите неща? Да следваш правилата и законите на човешкото съществуване, които гарантират функционирането на обществото.

Ерика продължи да се рови в статиите. Това, което днес каза на Лайла, беше истина. Никога не би могла да нарани децата си. Дори в най-мрачните мигове, когато страдаше от депресия след раждането на Мая, или по време на хаоса, дошъл заедно с близнаците, или през безсънните нощи и гневните изблици, които понякога сякаш продължаваха с часове, или пък когато децата повтаряха „Не!“ с честотата, с която дишаха – в нито един момент не се бе случвало да е близо до това да ги нарани. Но на снимките, разпръснати върху бюрото, в множеството бележки наоколо и в купчината листове в скута ѝ имаше доказателства, че границата може да бъде прекрачена.

Знаеше, че местните жители наричат къщата от снимките Къщата на ужасите. Макар и не особено оригинално, името беше много подходящо. След трагедията никой не бе пожелал да купи имота и мястото постепенно потъна в разруха. Ерика се пресегна и взе една стара снимка. Нищо не свидетелстваше за станалото вътре. Изглеждаше като съвсем обикновена къща, със сиви ъглови греди, разположена на самотен хълм и заобиколена от няколко дървета. Зачуди се как ли изглежда къщата днес, колко ли е западнала.

Веднага след това рязко изправи гръб и остави снимката върху бюрото. Защо не беше ходила там? Обикновено винаги посещаваше някогашните местопрестъпления. Беше го правила при работата си над всички предишни книги, но не и този път. Нещо я бе държало настрана. Дори не бе взимала съзнателно решение да не ходи там, просто не го бе сторила.

Но можеше да почака до утре. Сега беше време да вземе диванетата от детска градина. Стомахът ѝ се сви в смесица от копнеж и умора.

* * *

Кравата се бореше смело. Юнас беше плувнал в пот, след като от няколко часа опитваше да намести телето както трябва. Голямото животно се съпротивляваше и не разбираше, че се опитват да му помогнат.

– Бела е най-добрата ни крава – каза Брит Андершон.