Камила Лекберг - Укротителят на лъвове

Самата Тюра обичаше Сироко. Обикна го още първия път, когато го видя. Той я гледаше и сякаш я разбираше. Комуникираха безгласно така, както никога преди не ѝ се беше случвало, нито с човек, нито с животно. А и с кого би могло да ѝ се случи? С майка ѝ? Или с Ласе? Самата мисъл за него я накара да натисне по-силно с четката, но голямата бяла кобила, изглежда, нямаше нищо против. Вчесването по-скоро ѝ харесваше. Фанта изпръхтя и наведе глава, сякаш се покланяше. За миг на Тюра ѝ се стори, че кобилата я кани на танц. Усмихна се и погали Фанта по сивия нос.

– Ти също си хубава – каза тя, сякаш се опасяваше, че кобилата е чула мислите ѝ за Сироко.

Загриза я съвестта. Погледна ръката си, която още се намираше върху носа на Фанта, и осъзна колко жалка е завистта ѝ.

– Липсва ти Виктория, а? – прошепна тя и наведе глава към врата на кобилата.

Виктория, която се бе грижила за Фанта. Виктория, която бе изчезнала преди няколко месеца. Виктория, която бе била – която беше – най-добрата ѝ приятелка.

– И на мен ми липсва.

Тюра усети гладката козина на кобилата до бузата си, но това не ѝ донесе утехата, на която се надяваше.

Имаше час по математика, но точно тази сутрин не бе могла да прикрие тъгата си и да си даде вид, че всичко е наред. Престори се, че отива да хване училищния автобус, но вместо това потърси утеха в конюшнята, единственото място, където можеше да я намери. Възрастните нищо не разбираха. Виждаха единствено собствената си тревога, собствената си мъка.

Виктория беше нещо повече от най-добрата ѝ приятелка. Беше ѝ като сестра. Сприятелиха се още първия ден в занималнята и оттогава бяха неразделни. Нямаше нищо, което да не са си споделяли. Или може би имаше? Тюра вече не знаеше. През последните месеци преди изчезването на Виктория нещо се бе променило. Сякаш между тях се издигна стена. Тюра изчакваше. Мислеше си, че Виктория рано или късно ще ѝ разкаже какво се случва. Но времето изтече и Виктория изчезна.

– Сигурно ще се върне – каза тя на Фанта, но дълбоко в себе си се съмняваше.

Макар никой да не го казваше, всички знаеха, че трябва да се е случило нещо сериозно. Виктория не беше от момичетата, които биха изчезнали доброволно, ако изобщо имаше такива. Тя бе твърде доволна от живота си и имаше твърде малко приключенски дух. Предпочиташе да си бъде у дома или в конюшнята, дори не искаше да ходи с останалите в Стрьомстад по празниците. И семейството ѝ изобщо не беше като семейството на Тюра. Всички бяха страшно мили, дори батко ѝ. Той винаги бе готов да помогне на сестра си и често я караше до конюшнята, дори рано сутрин. Тюра винаги си прекарваше приятно, когато им беше на гости. Чувстваше се като една от тях. Понякога дори ѝ се искаше наистина да живееха заедно. Като обикновено, нормално семейство.

Фанта я побутна нежно. Няколко сълзи бяха намокрили козината на кобилата и Тюра бързо избърса очи с ръка.

Ненадейно отвън се чу шум. Фанта наостри уши и застана нащрек, като вдигна главата си толкова внезапно, че удари Тюра по брадичката. Остър вкус на кръв изпълни устата ѝ. Тя изруга, притисна ръка към устните си и отиде да види какво става навън.

Когато отвори вратата на конюшнята, слънцето я заслепи, но очите ѝ бързо привикнаха към светлината. Видя Валиънт да галопира през двора, яхнат от Марта, която го накара да спре толкова рязко, че жребецът за малко да се изправи на задните си крака. Марта викна нещо. Първоначално Тюра не я чу, но Марта продължи да крещи. Накрая думите стигнаха до Тюра:

– Виктория! Открихме Виктория.

* * *

Патрик Хедстрьом седеше зад бюрото си в полицейското управление в Танумсхеде и се наслаждаваше на спокойствието. Отиде на работа рано, така че пропусна обличането и пътуването до детската градина – неща, които понастоящем си бяха същинско изтезание, като се има предвид преобразяването на близнаците от сладки бебета в Деймиън от филма „Поличбата“. Не разбираше как две толкова малки човечета могат да изискват толкова много усилия. В момента любимото му време, прекарано с тях, беше вечер, когато седеше до леглата им и ги наблюдаваше как спят. Тогава можеше да се наслади на голямата си, чиста любов, без тя да се смесва с яростното чувство, което изпитваше понякога, когато те ревяха: „НЕЕЕ, НЕ ИСКАМ!“.

С Мая всичко беше толкова по-просто. До такава степен, че понякога го гризеше съвестта, задето с Ерика отделяха толкова много внимание на близнаците и определено пренебрегваха по-голямата им сестра. Тя беше толкова послушна и все намираше с какво да се занимава, така че те просто приемаха, че е доволна. Освен това, колкото и малка да беше, изглежда притежаваше вълшебната способност да успокоява братята си дори по време на най-страшните им изблици. Но това не беше справедливо. Патрик реши днес да се посвети само на Мая и двамата да прекарат вечерта в гушкане и четене на приказки.