Камила Лекберг - Укротителят на лъвове

Ерика извади папката със статии, снимки и записки от чантата си.

– Още не съм се отказала – каза тя и почука с пръст по папката.

– Това е цената, която се налага да плащам за малко компания – каза Лайла, неочаквано проявявайки чувството си за хумор, което Ерика забелязваше от време на време.

Леката усмивка промени цялото ѝ лице. Ерика беше виждала нейни снимки от времето преди случката. Не беше красива, а сладка, по някакъв нетипичен, очарователен начин. На снимките косата ѝ беше дълга, най-често пусната и гладко сресана. Сега беше много къса и подравнена. Това не беше истинска прическа, Лайла просто бе подстригана по начин, който показваше, че тя отдавна не се интересува от външния си вид. А и защо да го прави? От много години не беше излизала навън. За кого да се разкрасява тук вътре? За посетителите, които така и не идваха? За другите затворнички? За пазачите?

– Днес изглеждаш изморена – каза Лайла, след като я огледа внимателно. – Тежка сутрин ли имаше?

– Тежка сутрин, тежка вечер снощи, а вероятно и следобедът ще е също толкова тежък. Но с малките деца е така...

Ерика въздъхна дълбоко и се опита да се отпусне. Сама усещаше колко е напрегната след сутрешния стрес.

– Петер винаги беше толкова послушен – каза Лайла и над светлите ѝ очи като че падна було. – Не си спомням някога изобщо да се е държал опърничаво.

– Предния път каза, че бил много мълчалив.

– Да, първоначално смятахме, че му има нещо. Не каза и дума, докато не навърши три. Исках да го заведем на специалист, но Владек отказваше.

Тя изсумтя и сякаш неволно сви ръцете си, подпрени на масата.

– И какво стана, когато навърши три?

– Един ден просто проговори. С цели изречения. Богат речник. Леко фъфлеше, но иначе звучеше все едно винаги е говорил. Все едно годините на спокойно мълчание не ги е имало.

– И така и не намерихте обяснение?

– Не, кой да ни го даде? Владек не искаше да молим никого за помощ. Все казваше, че чужди хора не бива да се месят в работите на семейството.

– Защо според теб Петер е мълчал толкова дълго?

Лайла обърна лице към прозореца и слънцето отново образува ореол около късата ѝ коса. Браздите, които годините бяха издълбали в лицето ѝ, си личаха безмилостно на светлината. Като карта на всички страдания, които бе преживяла.

– Съзнавал е, че е най-добре да бъде колкото се може по-незабележим. Да не създава суматоха около себе си. Петер беше умно момче.

– А Луис? Тя рано ли проговори?

Ерика затаи дъх. Досега Лайла се бе преструвала, че не чува въпросите, свързани с дъщеря ѝ.

Така стана и този път.

– Петер обичаше да подрежда. Искаше всичко да си има място. Когато редеше кубчета като бебе, правеше перфектни, прави кули и винаги се разстройваше, когато...

Лайла млъкна рязко.

Ерика я видя как прехапва устни и се опита със силата на мисълта да я накара да продължи, да изрече това, което старателно заключваше вътре в себе си. Но мигът отмина. Точно както и при предните им срещи. Понякога Лайла като че стоеше на ръба на пропаст и дълбоко в себе си искаше да скочи. Сякаш искаше да се хвърли с главата напред, но някаква по-могъща сила я принуждаваше да отстъпи и да се приюти в сигурността на сенките.

Асоциацията на Ерика не беше случайна. Още при първото си посещение остана с впечатлението, че Лайла живее в свят на сенки. Че сегашният ѝ живот тече паралелно с онзи, който бе водила някога и който беше потънал в бездънен мрак преди толкова много години.

– Понякога имаш ли чувството, че още малко и ще изгубиш търпение с момчетата? Че си на път да преминеш невидимата граница?

Лайла звучеше искрено заинтересована, но в гласа ѝ имаше и умолителни нотки.

Не беше лесно да се отговори на въпроса. Всички родители са усещали как се доближават до границата между позволено и забранено, брояли са тихо до десет, докато в главата им избухват мисли за това какво биха могли да направят, за да сложат край на разправиите и врявата. Но имаше голяма разлика между чувства и реални действия. Така че Ерика поклати глава.

– Никога не бих могла да им навредя.

Първоначално Лайла не отговори. Просто погледна Ерика с искрящите си сини очи. Но щом пазачът почука и съобщи, че времето за посещения е изтекло, Лайла каза тихо, все още вперила поглед в Ерика:

– Само така си мислиш.

Ерика си представи снимките в папката и настръхна.

* * *

Тюра решеше Фанта с равномерни движения. Винаги се чувстваше по-добре в близост до конете. В действителност би предпочела да се грижи за Сироко, но Моли не даваше на никого другиго да го прави. Беше толкова несправедливо. Само защото родителите ѝ притежаваха конюшнята, тя винаги получаваше това, което иска.