Камила Лекберг - Укротителят на лъвове

В същия миг звънна телефонът. Патрик вдигна разсеяно, все още мислейки си за Мая, но скоро се разбуди и се изправи в стола си.

– Какво каза? – попита той и се заслуша. – Окей, тръгваме веднага.

Навлече набързо якето си и се провикна в коридора:

– Йоста! Мелберг! Мартин!

– Какво, да не гори нещо? – изръмжа Бертил Мелберг, който крайно изненадващо излезе първи от кабинета си.

Скоро към тях се присъединиха и Мартин Мулин, Йоста Флюгаре и секретарката на управлението Аника, чието работно място на рецепцията се намираше най-далеч от стаята на Патрик.

– Открили са Виктория Халберг. Блъснал я е автомобил при източния разклон за Фелбака и в момента я карат с линейка към Удевала. Йоста, с теб тръгваме натам.

– По дяволите – каза Йоста и се втурна обратно в кабинета си, за да си вземе якето.

Тази зима никой не смееше да излезе навън без топли дрехи, колкото и спешна да беше ситуацията.

– Мартин, ти и Бертил ще отидете до мястото на злополуката, за да говорите с шофьора – продължи Патрик. – Обадете се и на техническия отдел и ги помолете да изпратят хората си.

– Ама че шефски го раздаваш днес – измърмори Мелберг. – Разбира се, тъй като аз съм началникът на това управление, съвсем естествено е аз да отида там, където е станала злополуката. Правилният човек на правилното място.

Патрик въздъхна вътрешно, но не каза нищо. Вместо това, следван от Йоста, забърза към един от двата полицейски автомобила на управлението, хвърли се вътре и запали двигателя.

Проклетата пътна обстановка, помисли си той, когато колата занесе на първия завой. Отново беше завалял сняг, така че Патрик предпочиташе да не рискува да излети от пътя и не смееше да кара толкова бързо, колкото му се искаше. Удари нетърпеливо волана с юмрук. Беше едва януари, а като се имаха предвид дългите шведски зими, можеше да се очаква този ад да продължи още поне два месеца.

– Спокойно – каза Йоста и се хвана за дръжката над вратата. – Какво ти казаха по телефона?

Колата отново поднесе и той си пое рязко дъх.

– Не много. Само, че е станал пътен инцидент и че прегазеното момиче е Виктория. Явно на мястото е имало свидетел, който я е разпознал. За жалост, изглежда, че състоянието ѝ е лошо, а е имала и други наранявания, които е получила, преди да я блъсне колата.

– Какви наранявания?

– Не знам, ще видим като пристигнем.

Само час по-късно колата спря пред болница „Удевала“. С бърза крачка двамата влязоха в спешното отделение и веднага спряха един лекар, който според табелката на гърдите се казваше Страндберг.

– Хубаво, че идвате. Момичето тъкмо влиза в операционната. Но не е сигурно дали ще се оправи. Разбрахме, че сте я издирвали, и поради специфичните обстоятелства си помислихме, че ще е по-добре вие да съобщите на семейството. Предполагам, че сте разговаряли с тях неведнъж?

Йоста кимна.

– Ще им се обадя.

– Разполагаш ли с някаква информация за случилото се? – попита Патрик.

– Само, че е била прегазена. Има тежки вътрешни кръвоизливи, както и черепна травма, но още не знаем колко сериозна. Ще я държим под упойка известно време след операцията, за да минимизираме нараняванията на мозъка. Ако оцелее, разбира се.

– Казаха ни, че е имала рани още преди злополуката.

– Да... – каза Страндберг провлачено. – Не знаем с точност кои наранявания са причинени от сблъсъка и кои преди това. Но...

Той като че ли потърси точните думи, след което събра сили и каза:

– И двете ѝ очи ги няма. Както и езика.

– Няма ги?

Патрик го изгледа с недоверие, а с периферното си зрение видя учудения поглед на Йоста.

– Да, езикът е отрязан, а очите по някакъв начин са били... отстранени.

Йоста сложи ръка на устата си. Кожата му бе придобила леко зеленикав оттенък. Патрик преглътна. За миг се зачуди дали това не е кошмар, от който всеки момент ще се събуди. После с облекчение ще установи, че просто е сънувал, ще се обърне и отново ще заспи. Но това беше реалността. Отвратителната реалност.

– Колко време се очаква да продължи операцията?

Страндберг поклати глава.

– Трудно е да се каже. Както казах, има сериозни вътрешни кръвоизливи. Два-три часа. Най-малко. Може да изчакате тук.

Той кимна към една голяма чакалня.

– Ще се обадя на семейството – каза Йоста и се отдалечи по коридора.

Патрик не му завиждаше за предстоящото задължение. Първоначалната радост и облекчение от това, че Виктория е била намерена, бързо щяха да бъдат заменени от същото отчаяние и тревога, с които семейство Халберг бяха живели през последните четири месеца.