Ю Несбьо - Хлебарките

Хари се съвзе от досег с вода, инстинктивно си пое дъх и в следващия миг някой го повлече надолу. Той се съпротивляваше, но без никаква полза. Водата усили звука от металическо щракване — нещо се заключи — а ръката, която го бе стискала, внезапно го пусна. Отвори очи. Наоколо всичко тънеше в тюркоазно и той усети плочките на басейна под краката си. Оттласна се, но някакво дръпване за китката му извести онова, което мозъкът му вече се бе опитал да му предаде, но Хари отказваше да приеме: щеше да се удави. Уо го бе приковал към сифона на дъното на басейна със собствените му белезници.

Вдигна глава. Лунното сияние се процеждаше през воден филтър. Простря свободната си ръка нагоре. По дяволите, какъв малшанс, басейнът тук дори не беше толкова дълбок: само един метър! Подобри опората на стъпалата си върху дъното и се опита да се изправи; изпъваше се с все сили, белезниците се впиха чак до костта на палеца му, но колкото и да се мъчеше да подаде уста навън, от повърхността го деляха двайсет сантиметра. Забеляза, че сянката до ръба на басейна се е отдалечила. Проклятие! Не се паникьосвай, заповяда си той наум; паниката води до преразход на кислород.

Спусна се към дъното, опипа решетката на отточната тръба. Беше излята от стомана и така здраво застопорена, че не успя да я помръдне и с две ръце. Колко щеше да издържи със стаен дъх? Минута? Две? Мускулите вече го боляха, слепоочията му сякаш проскърцваха, търкайки се едно в друго, пред очите му танцуваха червени звездички. Направи нов опит да се отскубне, съзнавайки, че физическите усилия бързо ще глътнат оставащия му кислород. От стрес устата му пресъхна, мозъкът започна да рисува картини, които — Хари си даваше сметка — бяха чисти халюцинации. Твърде малко гориво, твърде малко вода. Споходи го абсурдна мисъл: захване ли да пие от басейна, нивото на водата вероятно ще спадне достатъчно, колкото да подаде глава над повърхността. Удари със свободната си ръка страничната стена. Не очакваше някой да го чуе, защото — макар под водата светът да тънеше в тишина — Банкок невъзмутимо громолеше с вековния си рев и заглушаваше всички звуци. А дори някой да го чуе, как ще му помогне? Като му прави компания, докато предава богу дух? Около главата му се стегна нажежен обръч. Хари се приготви да пробва онова, което всички давещи се пробват — кой секунда по-рано, кой секунда по-късно: да вдишат водата. Свободната му ръка се удари в метал. Железният прът с кепчето. Беше останал до ръба на басейна. Хари го сграбчи и го издърпа. Рюна бе свирила на него като на диджериду. Значи отвътре прътът беше кух. Пълен с въздух. Обхвана плътно с устни края на алуминиевата тръба и вдиша. Устата му се напълни с вода, той я преглътна и едва не се задуши. По езика му се полепиха мъртви, спаружени насекоми. Хари захапа тръбата, докато се бореше с надигащата се по рефлекс кашлица. Защо се нарича КИСЛОрод, като не е кисел, а сладък? Дори в Банкок въздухът е сладък като мед. Вдиша сламки и алуминиеви стърготини, които се полепиха по лигавицата на гърлото му, но изобщо не им обърна внимание. Вдишваше и издишваше с голяма честота, все едно беше участвал в маратон.

Мозъкът му започна да функционира нормално. Даваше си сметка, че е постигнал единствено отсрочка. Кислородът в кръвта му се преобразуваше във въглероден диоксид — отпадъчния газ на живите организми, а прътът беше твърде дълъг, за да може Хари да изхвърли издишания въглероден диоксид във въздуха над басейна. Затова той непрекъснато вдишваше вече издишан въздух, пак и пак, а делът на смъртоносния въглероден диоксид във въздушната смес нарастваше за сметка на кислорода. При такъв недостиг организмът изпада в състояние, наречено хиперкапния — предвестник на скорошен фатален край. Всъщност най-гибелното беше, че диша твърде бързо: това ускоряваше процеса. Постепенно щеше да му се доспи, а мозъкът да изгуби желание да поема въздух; Хари щеше да диша все по-слабо и по-слабо, докато накрая съвсем престане.

„Колко самотно — помисли си той. — Прикован. Като слоновете на корабите.“ Слоновете… Хари започна да духа в тръбата с все сили.

Ане Верк живееше в Банкок от три години. Съпругът ѝ оглавяваше представителството на „Шел“ в Тайланд. Нямаха деца, бяха средно нещастни и щяха да избутат заедно още няколко години. После тя щеше да се върне в Холандия, да завърши следването си и да си потърси друг мъж. Чисто и просто от скука кандидатства за преподавател на доброволни начала в „Емпайър“ и за нейна изненада я одобриха. „Емпайър“, проект с идеална цел, предвиждаше на проститутките в Банкок да се предложи обучение — предимно по английски език. Ане Верк им преподаваше реплики, които да им послужат в баровете. Момичетата посещаваха курсовете именно по тази причина. Седяха зад чиновете — усмихнати, стеснителни девойки — и се кискаха сподавено, когато тя ги подканяше да повтарят след нея: