Ю Несбьо - Хлебарките

— С какво да помогна на уважаемите господа?

Гласът иззад бюрото беше дълбок, английското произношение — почти оксфордско. Мъжът вдигна ръка и на пръста му блесна пръстен. Нхо погледна Хари.

— Идваме от полицията, господин Соренсен…

— Известно ми е.

— Отпуснали сте заем на посланик Атле Молнес. Той е мъртъв, а вие сте се опитали да се свържете със съпругата му, за да си получите дължимото.

— Нямаме да събираме никакви недобори от никакви посланици. Пък и не се занимаваме с такива заеми, господин…?

— Хуле. Лъжете, господин Соренсен.

— Какво казахте, господин Хуле?

Соренсен се бе навел напред. Чертите на лицето му бяха тайландски, но кожата и косата — снежнобели, а очите — прозрачно сини.

Нхо подръпна Хари за ръкава, но той се отскубна и издържа погледа на Соренсен. Хари си даваше сметка, че си е сложил главата в торбата, отправил е заплашително послание и Соренсен няма да признае нищо, защото в противен случай ще се дискредитира. Хари обаче стоеше по чорапи, потеше се като прасе и изобщо не му пукаше нито за имиджа на Соренсен, нито за неписаните правила да се държи тактично и дипломатично.

— Намирате се в Чайнатаун, господин Хуле, не във Фарангтаун. Нямам никакви разногласия с началника на полицията в Банкок. Предлагам да си поговорите с него, преди да сте казали още нещо, и ви обещавам да забравя тази неловка сцена.

— Обикновено полицията чете „Миранда-Ескобедо“ на бандитите, не обратното.

Белите зъби на господин Соренсен лъснаха между мокрите му червени устни.

— А, да. „Имате право да запазите мълчание“ и така нататък. Е, този път ролите са разменени. Уо ще ви изпрати, господа.

— Онова, с което се занимавате, не търпи дневна светлина. Явно вие също, господин Соренсен. На ваше място щях час по-скоро да си купя слънцезащитен лосион с висок фактор. В затворническите дворове не продават такива продукти.

— Не ме предизвиквайте, Хуле — гласът на Соренсен прозвуча по-дълбоко. — Опасявам се, че пребиваванията ми в чужбина са ме лишили от тайландското ми търпение.

— След няколко години зад решетките ще си го възвърнете.

— Изпрати господин Хуле на излизане , Уо.

Огромното туловище се раздвижи с изненадваща пъргавина. Хари усети киселия дъх на къри и как две мощни ръце го вдигат във въздуха и го приклещват като плюшено мече, спечелено в увеселителен парк. Той се опита да се отскубне, но при всяко изпускане на въздуха от дробовете желязната хватка се затягаше. По същия начин змиите удушвачи прекъсват притока на кислород към жертвата. Причерня му, но чу как врявата от трафика се усили. Най-сетне го пуснаха. Понесе се във въздуха. Когато отвори очи, знаеше, че се съвзема от припадък. За кратко бе изгубил съзнание. Видя табела с китайски йероглифи, кълбо кабели между два телефонни стълба, сиво-бяло небе и надвесено над себе си лице. После глъчката се възобнови. Чу как от устата на лицето рукнаха думи. Мъжът посочи терасата и грозно хлътналия покрив на таксито „тук-тук“.

— Каква стана тя, Хари? — Нхо избута настрани шофьора.

Хари плъзна поглед надолу по тялото си. Гърбът го болеше. В протритите му бели чорапи върху мръсния сив асфалт имаше нещо безмерно печално.

— Ами каква… По-безцеремонно и от кръчма не са ме изхвърляли. Взе ли ми обувките?

Хари бе готов да се закълне, че Нхо едва смогна да сдържи усмивката си.

— Соренсен поиска следващия път да нося заповед за арест — докладва Нхо в колата. — Поне ни дадоха повод: провиниха се в насилие срещу служител на реда.

Хари потърка с пръст дълга резка по прасеца си.

— Само мутрата. Соренсен не ме пипна и с пръст. Но пък може Уо да пропее. Впрочем защо тайландците обожават да мятат хората от разни височини? Според Тоние Виг съм третият норвежец, полетял от сграда в рамките на около седмица.

— Стар мафиотски прийом. Предпочитат го пред куршума. Версията за случайна злополука не може да се отхвърли категорично, а някой и друг подкуп тук-там насърчава разследващите да приключат случая, без да има основания някой да бъде критикуван, и всички са доволни. А дупките от куршуми само усложняват нещата.

Спряха на червено. Върху килимче на тротоара седеше и се хилеше с изпоядените си остатъци от зъби сбръчкана възрастна китайка. Лицето ѝ плуваше в синята мараня.

Вдигна съпругата на Ауне.

— Късно е — промърмори сънено тя.

— Рано е — поправи я Хари. — Извини ме, ако не е удобно, но исках да се свържа с Одгайр, преди да тръгне за работа.