Ю Несбьо - Хлебарките

— Съдържателят обаче си води таен дневник с имената на посетителите, вероятно бъкан с имена на политици и служители от държавната администрация. Отбелязва датата и часа на всяко посещение, за да разполага със средство за изнудване, ако някой тръгне да застрашава бизнеса му. Пристигне ли непознат гост, Уанг няма как да му поиска лична карта, за да узнае името и евентуално професията му. Затова излиза навън уж да се увери дали в колата няма спътник — тогава цената за услугата се покачва. Схващаш ли? И така се ориентира с какъв човек си има работа.

— Нещо ти изгубих мисълта.

— Записва номера на автомобила и после проверява в националния регистър. Щом е видял сините табели на мерцедеса на Молнес, веднага е разбрал, че гостът е дипломат.

Кръмли го гледаше замислено. После рязко се извърна към съседната маса с широко ококорени очи. Двойката подскочи на столовете и веднага се престори на много ангажирана с вечерята.

Кръмли се почеса по прасеца с вилицата.

— От три месеца не е валяло.

— Какво?

Тя махна на сервитьора да донесе сметката.

— Какво общо има дъждът със случая? — попита с недоумение Хари.

— Не много.

Наближаваше три след полунощ. Шумът от града долиташе приглушено над равномерното бръмчене на вентилатора върху нощното шкафче. Хари чуваше бученето на натоварени камиони по моста „Таксин“ и рева на някоя самотна лодка, потегляща от пристаните на Чао Прая.

Влезе в апартамента и видя мигащата червена лампичка на телефона. Натисна няколко копчета и успя да прослуша двете съобщения. Първото беше от норвежкото посолство. Съветничката Тоние Виг говореше носово и съдейки по произношението ѝ, или беше от западните квартали на Осло, или искаше да се представи за родена там. Носовият глас помоли Хари да се яви в посолството в десет часа на следващия ден, но впоследствие промени уговорката за дванайсет, защото междувременно Виг се сетила, че в десет и петнайсет имала уговорена среща.

Второто съобщение идваше от Бярне Мьолер. Само искал да пожелае на Хари на добър час. Явно не обичаше да се записва на гласова поща.

Хари легна и затвори очи в тъмното. Въпреки всичко не си купи стек бира. Ампулите с витамин B 12стояха в куфара. След запоите в Сидни беше останал на легло с изтръпнали крака, но една такава ампула го бе върнала към живота. Хари въздъхна. Кога всъщност взе решение? Когато му съобщиха за ангажимента в Банкок? Не, преди това. Няколко седмици по-рано той си определи краен срок: рождения ден на Сьос. Един господ знае защо го реши. Навярно защото му дойде до гуша да води отсъстващо съществуване. Писна му дните да идват и да си отиват, без той да ги забележи. Нещо такова. Нямаше желание да умува над въпроса кое го кара да посяга към чашката. Защото веднъж взел решение, Хари го следваше неотклонно, то добиваше статут на безапелационно и окончателно. Никакви компромиси, никакви отсрочки. „Мога да спра още днес.“ Колко често беше чувал момчетата в „Скрьодер“ да се опитват да убедят самите себе си, че не са се превърнали в заклети алкохолици? И Хари беше на техния хал, но поне единствен действително бе в състояние да спре, когато реши. Рожденият ден беше чак след девет дни, но понеже Ауне го подсети колко подходящо за промяна е това пътуване, Хари изтегли крайната дата по-напред. Простена и се обърна настрана.

Питаше се какво ли прави Сьос, дали е събрала смелост да излезе тази вечер. Дали се е обадила на баща им, както му бе обещала. Ако да — дали баща им е съумял да проведе с нея нормален разговор, различен от обичайните му едносрични отговори с „да“ и „не“?

Минаваше три. В Норвегия по това време беше едва девет, но Хари почти не бе мигнал денонощие и половина и очакваше да заспи без проблеми. Ала щом затвори очи, под клепачите му изплува образът на голо тайландско момче под светлината от автомобилни фарове. Затова Хари предпочиташе да постои още малко буден. Да беше си купил онзи стек. Когато най-сетне заспа, сутрешният час пик по моста „Таксин“ вече беше започнал.

Нхо мина през портала на управлението, но спря, защото забеляза как високият рус полицай се разправя на висок глас с усмихнатия охранител.

— Добър ден, господин Хуле, как да ти помогна?

Хари се обърна. Очите му бяха присвити и прошарени с червени жилки.

— Като убедиш този инат да ме пусне да мина.

Нхо кимна на охранителя, онзи отстъпи и им направи място.

— Не ме бил познал — изсумтя Хари пред асансьора. — Нали ме видя вчера? Толкова ли е късопаметен?