Джош Малерман - Къщата на езерното дъно

Заплака. Не от тъга. Не и от щастие. Плачът му дойде от по-дълбоко място. От напълно потопено място.

Заплака и усети сълзите си бавни, по-плътни от всички сълзи, които беше изплакал някога. Плътни като вода.

Като езерна вода.

Хапнаха в китайския на Симър Стрийт. Смяха се много, когато Амелия сбърка дамската тоалетна с мъжката.

— Не са обозначени както трябва! — каза тя.

Невероятно. Имаха причина да се смеят. Истински гаф. На истинска среща.

Размениха си истории за други първи срещи, а Джеймс сподели на Амелия за миризмата на езеро в къщата си. Тя му каза, че има чувството, че продължава да е под водата. Като че ли още не можеше да разбере как трябва да се държи на суша. Говореха много по темата. Зачудиха се дали и моряците не се чувстваха така, или хората, които работеха на круизни кораби, когато се приберяха у дома след месеци, прекарани в морето.

— Всичко ми е едно такова… нестабилно — сподели Джеймс.

— Промених се — сподели от своя страна Амелия.

Някои от нещата бяха лесни. Други — не. Но се чувстваха добре. Всяка дума. Всеки жест. Говореха за неща, за които искаха да говорят от дни. Дни. Не беше толкова трудно, колкото си мислеха.

Отново се смяха, когато на Амелия ѝ се падна късметчето: „Ще посетите мистериозно място“.

— Малко е закъсняло — констатира Джеймс.

Момичето сви рамене.

— Или пък не.

След като платиха и тръгнаха да излизат от ресторанта, Джеймс усети същата слаба миризма на езеро като тази у дома си. Подуши си ризата.

Вероятно беше от нея. Но не.

Отидоха на кино, но си тръгнаха по средата на филма. Всички в залата се смееха и си прекарваха чудесно, но не и те. Амелия използва думата предвидим и Джеймс веднага се съгласи с нея. Не че не можеха да вникнат в историята, по-скоро виждаха през нея и нямаше никаква магия в това.

Затова решиха да си тръгнат. И го сториха. Разговорът им се придържаше към сериозните теми, защото, независимо колко много се шегуваха, преживяваха нещо. Бяха видели нещо. Бяха го видели заедно.

Минаха през центъра и се насочиха към тъмните улички на по-хубавите домове — по-хубави от тези, в които живееха. Хората стояха на верандите си. Някои пиеха бира. Други пушеха цигари.

Амелия и Джеймс вървяха.

По-надълбоко.

Разговорът им достигна дъното, стана невъзможен като невъзможен басейн в мазето на невъзможна къща. Достигна корените. Мястото, където растеше необяснимото, без абсолютно никаква светлина.

Джеймс го почувства. Почувства нарастващата бездна. Нарастващата помежду им бездна, която ставаше все по-голяма, без значение какво се опитваха да направят.

— Джеймс — каза Амелия, когато завиха наляво към още по-тъмни улички.

— Какво има? — Добре знаеше отговора на въпроса.

Момичето се спря и го погледна. Мрачната светлина скриваше чертите на лицето ѝ.

— Мисля, че трябва да прекратим това. Струва ми се, че съвсем рано достигнахме своя връх, и ако не прекратим това сега, ще прекараме остатъка от живота си в разговори за нещо, което се е случило, когато сме се срещнали за първи път. Един ден всичко това ще е просто сън, отчасти кошмар, но ще се чувстваме обвързани един с друг заради него. Заради нещо нереално, което се е случило отдавна.

Нарастващата бездна.

— Не разбирам защо трябва да го прекратяваме — отвърна Джеймс. Но всъщност разбираше. Разбираше какво му казва Амелия. Болеше, но това бе всичко.

— Ще го преодолееш — каза момичето. — Аз също.

Една кола мина покрай тях. Джеймс имаше чувството, че двигателят си прави гаргара. Все едно бе мокър.

Чезнещата светлина изкривяваше лицето на момичето, сякаш носеше пластмасова маска.

— Добре — съгласи се Джеймс.

Амелия се пресегна и стисна двете му ръце.

Той си тръгна.

Тя пое в другата посока.

Докато вървеше, си мислеше какво бе сторила току-що. Така е правилно, каза си. Трябваше да е. Не можеше да стои още дванайсет дни и да си мисли за къща, която не съществува. Не можеше да прекара остатъка от живота си в разговори за времето, когато е била на седемнайсет.

Познаваше такива хора. Приятели на майка ѝ и баща ѝ. Заседнали. Уловени. Потопени.

Плачеше, докато вървеше, но вървеше смело. Постоянно гледаше назад, искаше да види дали Джеймс продължава да стои там, където го остави, или върви към нея, но погледът ѝ срещна единствено празнота. Мрак. Като участъците от езерото, които слънцето не можеше да достигне.

Мамка му , помисли си Амелия. Мамка му, защото болеше. Мамка му, защото беше права. Права? Имаше право да направи това, а Джеймс имаше право да не му се противопоставя.