Джош Малерман - Къщата на езерното дъно

Някой затваря вратата. Ще се видим тук.

Маската му започна да се запотява.

Страх?

Жега?

Джеймс сграбчи ръката на Амелия и заплува към затварящата се врата, влачеше я, докато тя не започна да плува сама, сега той я водеше, залепи длан за дървото, натисна, забута здраво, защото очакваше съпротива, но такава нямаше.

Вратата се плъзна и се отвори съвсем лесно. Джеймс освети с фенерчето зад себе си.

Никой.

Нищо.

Не и тук.

Но някой.

Горе.

Джеймс и Амелия вдигнаха погледи заедно към добре познатото скърцане на тавана.

Тежки стъпки. Бавни.

Предумишлено.

Да ги хване в капан ли се опитваше? Отново?

Последваха звука с очите си, носеха се над басейна, над плочките, ограждащи басейна, широките скърцащи стъпки се отдалечаваха от тях, насочваха се, както изглеждаше, към вратата на мазето.

Без да се замисля, Амелия заплува към него. Към приближаващия звук.

Първоначално Джеймс не можеше да помръдне. Не искаше да помръдне. Каквото и да живееше в тази къща, то идваше, беше наблизо, и макар да се бяха съгласили да го приветстват, момчето осъзна, че подобно решение е пълна лудост. Нерешителността му го прикова на място, а Амелия се смаляваше пред него. Страхът му нарастваше. Но дори в този момент, в който момичето отиваше към звука, към онова, от което беше ужасен, не искаше да остава сам, да се носи тук, където единствената му компания щеше да е сауната. Тръгна към нея, за да я настигне, за да навакса, а зад него празното пространство нарастваше.

Амелия се изгуби напред и нагоре по стълбите.

Трябва да се представим.

Тя беше начело.

Джеймс влезе в каменния коридор със стълбище и усети натиска на нарастващото пространство зад него. Ръцете и краката му тръпнеха също като на дете, което бяга от мазето, защото си мисли, че нещо мокро, че нещо старо ще го сграбчи за глезена след секунди.

Върни се, Джеймс , би казало то с думи, размазани като лицето му. Остани още малко.

О, обзе го чувството, че нещо приближава все повече и повече, че ще го сграбчи и ще го завлече в сауната, където този път вратата ще се затвори и ще се заключи, а той ще се свари, ще пищи в маската си, докато се печи, гори, докато се подува от мехури.

Нарастващото пространство.

Заплува над стълбите и се почувства така, сякаш изкачваше хълм, съпротивата, умората, нетърпението, характерно за кошмарите. Амелия не се виждаше. Повика я, но думите му бяха поредица от безполезни мехурчета, които подскачаха пред маската в ритъм с продължителното тежко ходене от тавана.

Тавана.

Тавана.

Там скърцането продължи. Там звукът от големи крачки не затихна.

Джеймс стигна до края на стълбището и излезе през вратата. Тежките стъпки продължиха, набиваха се в главата му, в костите му, те бяха музиката на мъртва кожа, опъната на барабани, направени от тялото на разбито кану.

Пресегна се напред в мрака с надеждата да открие Амелия, да я предпази от онова, което издаваше този звук, което наближаваше, което тя така отчаяно искаше да срещне.

Ние сме луди , помисли си Джеймс. Ние сме луди от любов.

Мисълта беше ясна, точно определена, въпреки френетичните му движения. Освети цялата стая с фенерчето си. Двете врати, двата изхода, които бяха частично отворени. Столовете и възглавничките им, които не плуваха над тях. Масичката и пепелникът, който не се носеше над нея. Рафтовете, където книгите се намираха в невъзможно добро състояние и отказваха да се подчинят на законите на природата. Таванът, където масивните дървени греди не се бяха предали под ударите на водата.

Амелия я нямаше.

Не и тук.

Но ритъмът, все още барабанен, продължаваше.

Джеймс заплува към една от вратите.

Спря. (Водата се втурна покрай него.)

Обърна се. (Водата се обърна с него.)

Заплува към другата врата.

Спря. (Водата се втурна покрай него.)

Обърна се. (Водата се обърна с него.)

Откъде идваше нещото? Къде беше Амелия? Колко близо до срещата си с чудовището се намираше?

Дали го бе срещнала вече?

Джеймс усети движение зад себе си, обърна се бързо и освети с фенерчето си портрета на стената. Стресна се от лицето, което видя на него, от ръба на маса, който играеше ролята на уста, и от завесата за коса. Сливите за очи, които бяха пълни с живот.

Платното се набръчка и картината придоби изражение.

Сините очи като че ли се фокусираха. Устата изпъкна.

Джеймс изтърва фенерчето.

Гмурна се към пода, за да го хване, преди да е паднало.