Джош Малерман - Къщата на езерното дъно

Какво беше изгубил всъщност? Нищо. Не беше изгубил нищо.

Амелия каза нещо, думи, които не можеше да разбере. После я нямаше. Отплува в мрака.

Джеймс я последва.

По-надълбоко.

Най-надълбоко.

Първо плуваха отделно, а после и заедно, Амелия изчезна зад една частично отворена врата, а Джеймс се спря, за да освети с фенерчето си под билярдната маса, в ъглите, в мрака, който падаше, който се завърташе , веднага щом отместеше лъча. Амелия го видя на неспокойната светлина — падащия мрак, завръщащия се мрак. Джеймс също го видя, видя ръбовете на мрака, сякаш бе материален, сякаш можеше да го докосне тук долу, само тук долу. Видя го как сграбчи лъча от фенерчето на Амелия с черните си ръце, с черните си устни, и преглътна.

Мракът не отстъпваше дори когато бъдеше осветен.

Минаха през кабинета, салоните, библиотеката и кухнята, където Джеймс се бе изплашил от пиперника. Минаха през слънчевата стая, чиито стени бяха от стъкло, с изглед към мрачните дълбини, където плуваха риби на лъчите на фенерчетата им, риби, които бяха тъмни като водата, оцветени в сиво и черно, риби, които не искаха да бъдат видени, не искаха да бъдат срещани. Кални частици се носеха като прах над черен път, породени от невидими стъпки, съживени. Джеймс и Амелия се спряха тук, насочиха фенерчетата си към стъклата, чувстваха се малки в сравнение с безграничната маса на планините, езерото, къщата.

Някога си представяха свои собствени градини в тази безжизнена тиня и безцветни цветя, които се поклащат на подводните вълни.

Нима тези мечти още бяха възможни? Имаше ли въобще нещо възможно сега?

Заплуваха отново, завиваха в коридорите, избягваха лампите, гардеробите, преминаваха над диваните, гмуркаха се под полилеите и абажурите. Амелия стигна до вратата на мазето и погледна Джеймс в очите. Освети с фенерчето собственото си лице и изрече безмълвно с устни думата сауна . Макар момчето да не се беше замисляло по въпроса, откакто я видя, знаеше за коя врата му говори. Затворената дървена врата до вътрешния басейн. Единствената стая в къщата, която не бяха проверили. Дали щяха да намерят търсеното там? С кърпа около кръста и пот, която се стичаше от челото му?

Зад вратата на мазето и надолу по стълбите, басейнът се намираше в пълен мрак, водата му някак си беше отделена от водата на езерото. Може би щяха да го намерят там. Нагазил и чакащ, чакащ и нагазил.

— Сауна — каза Джеймс и Амелия отвори вратата на мазето. Той я последва в мрака. Последва я надолу по стълбите и чу отново в главата си думите, които тя изрече наскоро. Използва ги, за да се пребори с надигащата се завеса от лоши чувства, с усещането, че не бива да са тук, че това вече не е любов.

Това беше опасност.

Но замайващото усещане да са отново в къщата, му помагаше да изгони тези страхове.

Заплуваха над каменните стъпала, под ниските греди, докато фенерчетата им не разкриха набръчканата вода долу. Тя се движеше в противоположната посока на водата, в която плуваха, сякаш духът на втора луна обикаляше около басейна и предизвикваше втори прилив.

Амелия мина покрай басейна и освети с фенерчето си дървената врата на сауната.

Джеймс си помисли за Потскръбър. Не можеше да се спре.

Амелия докосна дръжката на вратата.

Джеймс я сграбчи за китката. Когато се обърна да го погледне, видя маниакалната жар в очите ѝ.

Джери , спомни си думите си, докато стените на Потскръбър трепереха от само себе си, има още един на рамото ти .

— Бъди внимателна — каза ѝ Джеймс. Но думите му бяха неразбираеми. Безполезно предупреждение. Нехарактерно за него.

Явно Амелия успя да прочете устните му, защото отвърна:

— Разбира се.

След което се усмихна и вдигна палци в окуражителен жест. Този път не се срамуваше.

Ето ни и нас , сякаш казваше. На финалната права.

Момичето натисна леко вратата и тя се отвори.

Влязоха в сауната и светлината на фенерчетата им разкри празни дървени пейки. Студена печка.

Но на Джеймс му беше горещо.

Насочи лъча върху печката, убеден, че трябва да е включена, сигурен, че сауната функционира някак си, както всичко останало в къщата. Погледна зад рамо, тъкмо навреме, за да види как вратата бавно се затваря, както всяка друга врата, която се носеше на невидимите вълнения на дъното на езерото. Но този път чувството беше различно. И изглеждаше различно.

Предумишлено? , помисли си Джеймс. Не беше въпрос, а по-скоро откриването на дума, която постоянно ти убягва.