Джош Малерман - Къщата на езерното дъно

Къде отиде?

Горе?

Скърцането на стълбите ѝ подсказа колко е близо, но светлината не ѝ показа никаква фигура.

Помисли си, че трябва да изчака Джеймс. Да почака светлината. Да чака.

Но не можеше.

Заплува над стълбите и се озова на втория етаж. Последва скърцането на дърво, на стара къща, тежките барабанни стъпки на боси мокри крака, които шляпаха по стъпалата.

На половината на стълбището фенерчето ѝ изгасна изцяло.

Мрак.

В къщата настъпи пълен мрак.

За първи път Амелия почувства този дом без нея и Джеймс, почувства какъв бе през нощта, преди те да пристигнат.

Скърцането я напътстваше и осъзна, че се намира на върха на стълбището, излезе в коридора, в дългия коридор с една врата в далечния му край, врата, която чу, че се отваря.

Заплува в мрака, по-надълбоко в гърлото на втория етаж, с ръце, изпънати напред, готови за контакт.

Стори ѝ се, че има някаква материя в мрака, която някой дърпа и плъзга по извитото дървено рамо на закачалка.

Пусна фенерчето си. Вече беше безполезно.

Макар да не можеше да го види, можеше да го усети как потъва, потъва, докато не се удари на пода на втория етаж.

Тогава светлините се задействаха.

Не лъчът на фенерчето ѝ, не.

Светлините на къщата се задействаха.

Амелия спря да плува (водата се втурна покрай нея), нямаше такова намерение, но се изуми, защото ясно видя всяка подробност в коридора, всеки цвят, линия и размер на къщата.

Носеше се, останала без дъх, погледна назад към стълбището. Видя, че пътеката, постлана върху него, е червена, светлочервена, цветът на кръвта. Отдолу също идваше светлина и тя разбра, че коридорът на втория етаж не е единственото осветено място.

Къщата. Цялата къща.

Спря се и погледна към вратата в края отново.

Взираше се в нея. Усмихна се дотолкова, доколкото ѝ позволяваше маската.

Знаеше защо осветлението се задейства. Не зададе въпроса, не си позволи да го стори, но разбра.

Това беше дар. Приветствие.

Поздрав.

Заплува.

Стигна до вратата. Видя всеки неин детайл, всяко петно (восък?) , където чужди пръсти (не твоите!) я бяха отваряли преди.

Амелия влезе в съблекалнята. Видя червен цвят, който се носеше към нея. Приклекна, за да позволи на материята да мине над нея, на червената рокля, на тази завеса, която разкриваше сцената, на пространството пред отворените врати на гардероба.

Жена.

Не.

Фигура.

Гола.

Колко стара?

Амелия не можеше да види лицето ѝ, гърбът ѝ беше обърнат към нея.

Не.

Можеше да види лицето ѝ. Отразено в огледалото на вратата на гардероба.

Нямаше лице.

Момичето се понесе към нещото, подпомагана от невидими вълни.

Восък.

Самата дума ѝ се струваше глупава, дори нелепа, нямаше как да опише онова, което стоеше пред нея, и въпреки това наистина приличаше на восък.

Прилича на разтопен восък, потопен във вода.

Нямаше лице. Нямаше коса. Само неразличими розови буци, дебели отливки от галванизирана храчка.

Движеше се, вдигна (восъчен чукан) ръка, вдигна я по начин, който подсказа на Амелия, че я бе видяла. В крайна сметка, безизразните буци и гънки бяха лице.

Момичето изпищя. Опита да се спре.

Но невидимите вълни я бутаха напред.

Колко стара?

Вечна.

Колко стара?

Безвременна.

Безформеното нещо вдигна тантурестата си ръка достатъчно високо, за да може Амелия да види, че държи (без ръце) черна рокля. Сякаш момичето бе влязло и нарушило личното пространство на някой, който се облича.

Не може да те види , помисли си съвсем ясно тя. Обърни се, Амелия! То не знае, че си тук!

Момичето си припомни трапезарията. Отново чу скърцането, протяжните (восъчни) стъпки отгоре.

То ни чу. Не може да ни види. ЧУ ни.

Нещото нахлузи набръчканата черна материя през безформените си ръце. Амелия си го представи в леглото, заспало, докато тя и Джеймс губеха девствеността си долу. Представи си го как става от леглото, когато чува звука от любов, носещ се някъде от къщата.

Трябва да се представим.

Да. Така е. Направи го.

Защото ако не го стореха, щяха да напуснат къщата и никога повече нямаше да се върнат.

Амелия се понесе към него.

Да , помисли си тя. Кажи му, че сте тук. Кажи му, че сега вие живеете на това място.

Момичето стигна до нещото и го докосна по рамото.

— Аз съм Амелия — представи се тя. — Коя си…

И светлините изгаснаха.