Джош Малерман: Къщата на езерното дъно

Навсякъде.

В настъпилия мрак момичето се пресегна към гардероба, но не откри нищо там. Снижи се, протегна плавник към пода, но не намери нищо и там.

Заплува по-ниско, по-дълбоко, но и там нямаше нищо.

Все пак… видя светлина далеч пред себе си. Малка самотна светлина, издигаща се, увеличаваща се, прииждаща към нея, докато не осъзна, че тя е обект на нейното внимание, тя е търсеното от нея.

Къде са стълбите? Къде е подът?

Лъчът разкри (отиде си, всичко си отиде) празнота.

Нямаше стени. Нямаше ламперия. Нямаше килими, прозорци, столове.

Нямаше нищо.

Докато светлината на Джеймс ставаше по-силна, Амелия се огледа навсякъде в търсене на следа от къщата. Следа от нещото, което живееше тук.

Нямаше нищо.

Джеймс стигна до нея и Амелия взе фенерчето му, гмурна се, завъртя се, опитваше се да намери къщата, техния клуб, техния ( Потскръбър , помисли си момчето) дом.

Когато насочи светлината обратно към Джеймс, той клатеше глава.

Отиде си , изрече безмълвно с устни момчето.

Наистина.

Беше си отишла.

Бяха останали само двама тийнейджъри, които плуваха в средата на много мрачно езеро.

Къщата. Нямаше я.

Беше от восък , помисли си Амелия. Можехме да го оформим във всичко, което бихме искали.

Амелия си беше у дома. На дивана. Размишляваше.

Мислеше доста в дните след последните събития в къщата. Смяташе, че знае какво се е случило и защо. Това бе част от проблема; писна ѝ да пита защо .

В една особено динамична сутрин реши да се задълбочи. Опита се да намери информация за къщата. За езерото. Една къща на езерното дъно, вярваше тя, трябваше да остави следа. Но нямаше нищо. Нямаше снимки, статии, слухове. На всяка задънена улица, пред която се изправеше, изпитваше облекчение. Щом никой нямаше какво да разкаже за къщата… това не означаваше ли — по някакъв начин — че все още принадлежеше на Джеймс и Амелия? Ако никога не споделяха с друг, ако завинаги запазеха тайната си, нямаше ли вечно да остане тяхна и само тяхна?

Точно това беше. Едно от нещата. Едно от многото неща. Искаше да говори за къщата с абсолютно всеки. Искаше да каже на родителите си. Искаше да каже на приятелите си, че се бе изгубила цяло лято, защото беше попаднала на момче, беше попаднала на сал, завързан за къща на езерното дъно. Попаднала. Хваната. В капан. Буквално трябваше да държи устата си затворена, когато приятелката ѝ от детинство Кари ѝ се обади, за да я попита как е. Кари знаеше, че нещо не е наред. Амелия го усещаше във въпросите ѝ. Но нямаше начин приятелката ѝ да отгатне какво ѝ беше, затова не се страхуваше. Един наркоман щеше да подсмърча. Един алкохолик щеше да мляска със сухи устни по телефона. Но какво се очакваше от някого, който бе обсебен от къща?

Докато никой не знаеше какво ѝ има, никой не можеше да ѝ отнеме тайната.

Амелия осъзна, че мисли прекалено много. Прекалено много. Но какво друго ѝ оставаше? Къщата изчезна и остави двама им с Джеймс да се носят в празното езеро, в което нямаше по-голяма магия от което и да е друго в света, с изключение, че това бе различно, това някога приютяваше къща, и в тази къща…

Какво?

Амелия затвори очи.

Джеймс.

Как ли беше Джеймс?

Разговаряха в дните след последните събития в къщата, но не им беше лесно. И двамата бяха замаяни. Дълго мълчаха между думите си. И още по-дълго — в края на изреченията си. Като че ли нещо ги забавяше, разтягаше сричките им, заглушаваше значението им.

Сякаш продължаваха да говорят под водата.

Амелия не сподели на Джеймс, че чува това протяжно разтягане навсякъде. И че вратите в къщата ѝ се затварят много по-бавно от нормалното. Някои като че ли го правеха сами.

Отвори очи.

Джеймс.

Как ли беше Джеймс?

Спряха да говорят след първите няколко дни, защото се чувстваха прекалено странно. Колко пъти можеха да си кажат, че бе невероятно, че бе ненормално, какво ще правим сега, какво ще правим сега, какво ще правим сега, след като достигнахме до апогея на приключението и сега трябва да се изправим пред скучния живот?

Колко пъти можеха да засегнат истинския въпрос, колко шантаво беше всичко, колко невероятно плашещо ?

Не излизаха. Не правеха спонтанни разходки до третото езеро. Не ходеха на уроци по гмуркане. Не се целуваха. Не се натискаха в напълно обзаведената къща под водата.

Колко време мина?

Десет дни? Две седмици?