Джош Малерман: Къщата на езерното дъно

Понесе се надолу.

Надолу.

Докато не стана едно с пода.

Докато не стана черен.

Черен.

Черен.

Нещо го докосна.

Мокро платно? Гнил плод?

Джеймс се сви на мокета с вдигнати ръце, за да се предпази от онова в стаята.

(Изпъкващата картина, която оживява и напуска стената.)

Амелия!

Амелия, която се намираше някъде другаде в къщата, която умишлено отиваше към опасността.

Амелия!

Амелия, която отиваше да се запознае с онова, което бе отговорно за барабанния ритъм и за разюзданото му сърце.

— Амелия! Помощ!

Носеше се. Носеше се към панорамния прозорец, и то толкова бързо, че можеше да го счупи, достатъчно силно, че можеше да строши стъклото и да се понесе в спирала в езерото като при нулева гравитация, да се върти ли, върти, и да се отдалечава от къщата и от (всичко) Амелия.

— Амелия!!!

Видя как ръбът на масата уста се разтваря. Преди целият свят да почернее. Видя, че сливовите очи забелязаха присъствието в стаята. Преди целият свят да почернее.

Няма да успея , помисли си Джеймс. Няма да успея ДА СЕ МАХНА ОТ ТАЗИ КЪЩА.

Парализиран от страх, свит на топка и носещ се близо до тавана на салона, момчето осъзна, че това е най-страшният момент в живота му. Винаги си беше представял как щеше да се държи достойно в такъв миг, но представите му за страх не бяха точни.

Само дето онова, което последва, го изплаши още повече.

То бе най-страшното нещо, което можеше да се случи в една къща под водата, в една къща на езерното дъно.

Светлините се задействаха.

Те не идваха от фенерче.

Светлините на къщата.

Светлините на тавана. Светлините в коридорите. Светлините на всеки прозорец и стена.

Светлините грейнаха.

И Джеймс видя .

Видя стаята, окъпана в светлина, разкрита. Видя жизнения, дишащ цвят на къщата.

Видя отражението си в панорамния прозорец. Свит на топка, носещ се, изплашен.

Разкрит.

Светлините греят.

Лампата на масичката беше светната.

Светната.

Светната лампа.

Електричество.

Протичащо.

Под водата.

Светло.

Амелия постави двете си ръце на вратата на мазето и бутна силно, беше прекалено развълнувана, за да спре да следва тежките стъпки, които чу отгоре. Джеймс все още бе някъде долу, знаеше тя, но вероятно вече идваше. Не искаше да го оставя сам, но стъпките я доведоха дотук, в салона. Доведоха я точно тук, две точки, които се свързваха, тя и стъпалата, за да се срещнат (най-накрая) тук, в салона.

Когато стигна, светлината от фенерчето ѝ разкри, че е сама.

— Ало?

Двете срички останаха само в маската.

Чу скърцането извън салона и осъзна, че малко е закъсняла.

Онзи, с когото трябваше да се запознае, имаше лека преднина пред нея.

Намираше се по-надълбоко в къщата.

Амелия заплува бързо към вратата вляво от нея. Сметна, че Джеймс трябва да е наблизо. Той щеше да я последва. Щеше да намери салона празен и да я последва, но независимо какво щеше да направи той, тя трябваше да се раздвижи, да настигне онзи, който беше пред нея.

Мина през вратата, която бавно се затваряше. Който и да се беше намирал в съседната стая, сега бе в следващата.

Стъпките ѝ подсказаха това.

Амелия ги последва.

Фенерчето ѝ примигна и тя осъзна, че това е краят му. Знаеше, че ще изгасне, че ще стане черно, ако не отидеше до сала, за да смени батериите. Въпреки това част от нея вярваше, че ще стане черно, дори батериите да бяха нови.

Намираш се в различен от своя свят , помисли си тя, без да знае (а и не ѝ пукаше) какво точно означава това.

Тежките стъпки продължиха. Затихваха.

Последва умиращия лъч светлина от стая в стая, като избягваше предметите в тях, докато не почувства движенията си като танц, като преднамерена игра между нея и другия. Тъй като фенерчето загасваше, вече не можеше да вижда ъглите, не и на два метра от маската си. Къщата ставаше все по-мрачна, загасваше, предумишлена настройка на настроението ѝ.

Влезе в кухнята, мина над първия мраморен плот, снижи се близо до пода, след което се издигна до един прозорец на квадрати. Виждаше всичко на трептящата светлина, на сивотата, на мрака.

Не мина много време и вече ѝ беше трудно да различи в коя стая се намира, кои прагове прекрачва.

Въпреки това продължи напред в търсене на източника на стъпките, докато най-накрая не видя стълбите.

Светлината отслабна.

Понесе се над най-ниското стъпало и се ослуша за другия.