Дейвид Игнейшъс - Директорът

Глас погледна към председателя на резерва и към О’Кийф - и двамата кимнаха. Хофман беше събрал дланите си, като че ли се готвеше за молитва. Той също кимна.

– Можете да се обадите на руското посолство - каза той. - Кажете им, че ги искаме на борда в този случай.

Всички кимнаха или свиха рамене. Просто желаеха да свършат с това. Един от помощниците на министъра изхвърча от помещението, за да се обади на руското икономическо аташе, което, както Хофман много добре знаеше, беше представител на СВР.

– Включете отново телеконферентните монитори - нареди Глас. Екраните оживяха с картина от Лондон и Франкфурт.

– Искаме да предложим американски спасителен план, подкрепен от финансова коалиция на близките страни. - Глас погледна часовника си. - Предлагаме да го задействаме след час, в девет часа вашингтонско време. Федералният резерв и хазната ще гарантират ликвидност и също така ще свикаме надзорна структура за контрол на банката. Ще доведем и някои партньори: предлагам Великобритания, Германия и Русия като за начало.

– Какво означава „контрол“ в легално отношение? - попита министърът на финансите на екрана. Преди да заеме този правителствен пост, работеше като адвокат.

– Контрол означава, че ние ще я управляваме, докато не я върнем в ръцете на борда на БМР. Банката ще се наложи да има попечител за известно време. Контрольорите ще са отговорни за одитиране на книгите, за установяване на надеждността на компютърните системи, съблюдаване на разследването за случилото се.

Министърът на екрана кимна.

– При тези обстоятелства мисля, че това е най-доброто, което можем да направим. Изготвили ли сте документите?

– Повечето от тях - отвърна Глас. - Съветът за национална сигурност работи от шест сутринта, за да ги подготви.

Американският министър се обърна към франкфуртския монитор.

– Какво мисли Европа? - попита той.

– Европейската централна банка не разполага с правото да заема страна, независима от Европейския съюз - отвърна извинително представителят на ЕЦБ. - Но се радваме, че Германия ще бъде включена в контролиращата структура.

– В такъв случай мисля, че имаме сделка - каза британският министър, взе чашата си с чай и я вдигна пред видеокамерата.

Управителката на Банк ъф Ингланд, реномирана икономическа историчка от Оксфорд, която не беше казала почти нищо по време на обсъждането на законите и политиката, сега се обади. Усмивката и приличаше на римска циркова маска. Тя беше известна освен с това, че е първата жена, управител на банката, и като биографка на Джон Мейнард Кейнс.

– Колко иронично, че точно Америка спасява БМР. Извървяхме целия път - каза тя.

– Какво имате предвид? - попита германският министър, чието недоумяващо лице се виждаше на друг монитор.

– Хенри Моргентау 136, министърът на финансите в кабинета на Франк Делано Рузвелт, е искал да убие Банката за международни разплащания по времето на Бретън Удс. Смятал я е за някаква нацистка клирингова къща и всъщност не е бил изцяло в грешка. Наложило се е Кейнс да го спре. Знаехте ли това?

– Не - отвърна Глас.

В същото време председателят на Федералния резерв, никога непобеждаван в двубой по икономическа история, каза:

– Да.

– Да, в интерес на истината лорд Кейнс спасява положението - продължи жената. - Първо БМР е била разпусната, а после отново активирана с помощта на британско-американското сътрудничество. Сега се връщаме там, откъдето сме тръгнали. Отново е 1945 година.

– Заедно с руснаците за късмет - намеси се Хофман, който говореше тихо и коментарът му не беше прихванат от аудио- видео апаратурата.

Отново се чу едва доловимо тананикане. То идваше от директора на националното разузнаване. Докато останалите разговаряха, той си събра нещата и се измъкна от оперативната зала. Остави другите да работят над подробностите на плана. Според него всичко, което се случваше, беше възстановяване на естествения ред на нещата. Заинтересованите страни, Америка и Великобритания, бяха успели дори да увият въже около понякога палавата Русия. Мъжът излезе през вратата и се насочи към автомобила си. Никой не забеляза, че си е тръгнал.

Хофман проведе телефонно обаждане на път към „Либърти Кросинг“. Обади се на заместник-директорката на Центъра за информационни операции и и напомни, че му е дала обещание.

Греъм Уебър започна да планира действията си от момента, в който беше вкаран в онзи автомобил в Лангли и преместен против волята си на „защитено секретно местоположение“. Беше предвидил отчасти тази катастрофа, която постепенно го застигаше, не и цялата, но достатъчно, за да създаде своя собствена стратегия за изпълнение на дълга, за който беше дал клетва да защитава страната от врагове - чужди и вътрешни. Онова, което не знаеше, беше доколко Сирил Хофман беше оцветил случващото се в свои цветове. Хофман беше композирал всичко като натюрморт - артефактите бяха наредени, човешкият елемент беше преценен и разгърнат. Директорът на националното разузнаване беше художник по свой си начин. Знаеше, че дори бизнесмен като Греъм Уебър би оценил таланта му за детайлите и нюансите. В интерес на истината Хофман беше помислил за абсолютно всичко.