Елена Делбанко: Сребърният лебед

Най-добрите виолончела си имат имена. Спомни си някои от тях: Баса на Испания, Гор-Бут, Пиати. Често ги наричат на хората, които са ги притежавали или свирили на тях: Бата, Графиня Стейнлайн, Паганини, Серве, Дюпор, Давидоф. „Може би – често и казваше Александър, – това ще стане един Фелдмън. Може един ден да носи моето име.“

Той стигна до края на сюитата и изтощен отпусна надолу ръката, с която държеше лъка. Мариана взе инструмента. Върху пианото видя мекия парцал, който той използваше, за да бърше останалия върху лъка колофон. Взе го и под светлината на лампата изчисти дървото под магаренцето.

– Не я прибирай още, миличка – прошепна Александър. – Бих искал да чуя как ти, със силата на младостта си, свириш на Лебеда за мен. Откривам, че вече не мога да го карам да пее.

– Не бих казала, че си прав – отвърна тя. – Не си загубил много – истината не беше точно такава, но това искаше да чуе той. Със свободната си ръка тя премести един стол пред него и сложи Лебеда между краката си. – Какво искаш да ти изсвиря?

– Ре мажор – рече той. Тя поспря за миг, после настървено се впусна в сюитата. Той седеше – със затворени очи и усмихнат – и с дясната си ръка отмерваше ритъма.

Мариана върна Лебеда в сейфа в студиото на баща си и забута стола му към трапезарията за вечеря, като го настани начело на дългата полирана маса. Запали свещите върху бюфета, втъкна салфетката под брадата му и отиде в кухнята. Върна се с две купички лучена супа и седна до него.

– Чудя се как ли ще ме запомнят – започна Александър. Мариана въздъхна, предчувствайки още една вечеря, на която ще се обсъжда наследството на баща й, но както обикновено, не се противопостави.

– О, татко, твоите плочи наистина ще се слушат вечно. Никой никога няма да изпълни по-добре Дворжаковия концерт.

– Колко тъжно – продължи той, – че никога не записах сюитите на Бах. Май твърде дълго чаках. Това е голяма загуба за света. – Фелдмън замълча. – Чудя се дали е твърде късно.

Тя не отговори. И на нея й се искаше да ги беше записал, но сега със сигурност бе твърде късно. Към края на вечерята той се обезпокои.

– Любов моя – рече и потупа ръката й, – толкова си добра с мен. Но какво ще правиш, като си замина? – Той направи пауза. – Знаеш, че отдавна съм готов да умра, ама не мога, защото знам колко много се нуждаеш от мен, колко си зависима от мен.

Мариана едва потисна раздразнението си, когато той я погледна тъжно.

– Трябва ти съпруг.

– Имах много гаджета като малка, татко, и ти създаде възможно най-много проблеми и за тях, и за мен. Помниш ли колко застрашителен можеше да бъдеш? – усмихна се, като каза това, но очевидно беше ядосана. – Мисля, че изпитваше ревност всеки път, когато излизах. Ти уплаши всички и ги прогони. А когато се влюбих в Пиетовски, мислех, че ще получиш удар, толкова се беше разпенил – продължи тя с малко по-рязък тон.

– Ами, той беше женен мъж, Мариана, не ставаше за теб. Кой баща би искал това за дъщеря си? Двамата с майка ти искахме единствено да си намериш добър съпруг.

Тя го изгледа невярващо.

– Ако имах съпруг, все едно добър или лош, никога нямаше да мога да прекарам всички тия години тук, с теб.

– И ... – продължи той, без да обръща внимание на отговора й, – не биваше да спираш да свириш; такъв рядък талант имаше. Каква трагедия. За това обвинявам само Пиетовски.

– Въпреки това си останахте близки приятели.

– Ти трябваше да имаш фантастична кариера. Животът ти се развиваше толкова брилянтно.

– Недей да обвиняваш Пиетовски. Освен това, ако бях направила голяма кариера, тази вечер щях да свиря на някой концерт нейде из Европа. Мама щеше да умре самотна, а ти щеше да си тук само със сестрите за компания.

Още веднъж той я игнорира напълно.

– И със сигурност, щом нямаше да имаш велика кариера, трябваше да си имаш детенце. По природа си толкова грижовна, миличка.

– О, татко – въздъхна тя отново и стана да разчисти купичките от супата. – Повярвай, имала съм дете. Продължавам да имам дете. То всеки момент ще навърши деветдесет и въпреки това е дете – тя се наведе да целуне бузата му и тръгна да търси нощната сестра.

Пруденшъл Билдинг се извисяваше над нея. От таксито Мариана виждаше тичащите за здраве по алеята покрай реката Чарлс, велосипедистите и разхождащите кучета. Щеше да се срещне с Кристъфър Бийчър от „Бийчър, Стейн и Сноу“; Александър го беше наел, когато бе се регистрирал като жител на щата Масачузетс. Днешната среща щеше да изясни какво може да очаква от наследството на Фелдмън. Като единствена наследница, тя щеше да е богата. Освен Сребърния лебед, чиято стойност се изчисляваше на поне десет милиона долара, а може би и доста повече, имаше девет копия на великия оригинал – далеч под неговата стойност, разбира се, но с прекрасно звучене и на обща стойност поне половин милион. Имаше колекция от лъкове, имаше пари в кеш, имаше борсови инвестиции и имота в Беркшир. Адвокати и счетоводители често предупреждаваха Фелдмън за данъците: брокери на недвижими имоти предлагаха своите планове. Ако баща й и беше приписал Лебеда преди години или и го беше продал, или пък беше основал тръст, сега държавата нямаше да има право на толкова голяма част от наследството й. Но той не се раздели със собствеността си, твърдеше, че ще притежава инструмента до смъртта си, събитие, което просто не можеше да предвиди. Казваше „ако умра“, а не „когато...“.