Елена Делбанко: Сребърният лебед

– Знам, че пак ще заминаваш – прошепва тя. – Рано утре сутрин.

– И?

Тя спира и извръща поглед.

– Исках да съм с теб.

Александър дръпва от цигарата.

– Е, като свършиш да се упражняваш, ела да закусим заедно. Двамата с мама трябва да говорим, преди да замина за Швейцария.

Той се навежда и хваща лявата й ръка, за да й покаже какво положение трябва да заеме, за да достигне както трябва ла-то. Лицето му е гладко, уханието на афтършейва му – силно. Нежно отмахва косата й и я целува по врата. Тя затваря очи. Той й шепне:

– Трябва да бъдеш по-прилежна, миличка. Нужно е повече от талант, за да станеш велика челистка. Трябва много работа, всеотдайност. – И напускайки стаята, добавя: – Като специална награда, ако работиш сериозно върху Сарабандата тази сутрин, ще ти позволя да ми я изсвириш на Сребърния лебед след закуска. Сега продължавай. Ще хапнем, когато приключиш.

И после вече го няма. Мариана изчаква за миг. Заравя ръчичка в косата си, после я души замечтано, търсейки следи от него. Когато той пътува, тя ходи в стаята му и си пръсва малко от парфюма му върху пръстите. После тича обратно в спалнята си и търка пръсти върху възглавницата. Уханието му я успокоява, помага й да заспи.

Започва пак да свири. Още по нощница, Мариана работи върху Бах. Висока е за своите осем години, само ръце и крака и остри ъгли; на лицето й са посети семената на бъдеща красавица. Навежда се напред и дългата й тъмна коса пада върху инструмента. Отмахва я с дясната си ръка и вдига нетърпеливо лъка. Насилва се да се концентрира и повтаря встъпителните тактове на Сарабандата от Сюита в до мажор. Филтрирано през венецианските щори, слънцето се издига над покривите на Пето Авеню и над зимния парк. Макар вратата на спалнята й да е затворена, в паузите, докато си почива, тя чува, че родителите й повишават глас и се карат.

След като минават двайсет минути – на стената виси часовник, придирчив и укорителен, – тя слага лъка си на музикалния пулт и скача от стола. После, като оставя внимателно инструмента върху килима, тръгва по дългия тъмен коридор, минава край трапезарията и кухнята, за да се озове в помещението, което родителите й наричат „закусвалнята“, където я чакат. Осем часът сутринта е, неделя в средата на февруари. Стените на апартамента току-що са боядисани – това също е избор на майка й – в графитно сиво.

„Закусвалнята“ е малка, с кръгла маса и лети кухненски столове. Собственият й стол са накланя, когато се качва на него, седи между майка си и баща си и се взира в масата пред себе си, не гледа в стената, която наскоро е била облепена в тапети. От шарките й се завива свят: тънки ленти бледозелено и кафяво, които, ако внимателно се загледа, лъкатушат. Мариана затваря очи, после пак ги отваря и райетата се сливат и припокриват.

Родителите й са спрели да спорят. Пушат и пият еспресо. Пред майка й стои сгънат на две вестник и очилата й със сребърната нишка, на която висят, са поставени върху главата. Бялата й коса е гъста и невчесана. Макар че Александър я подтиква да я боядиса, тя не иска. Едно време невероятна красавица (така са казвали на Мариана и тя може да го види по снимките на младата Пилар, поставени в рамка), майка й категорично отказва да се „поддържа“. Това е фраза на баща й, когато я укорява или се гневи, а сега той й изглежда гневен. Пилар също е облечена в халат. Той не е нито копринен, нито на индийски шарки, а е найлонов и черен. Когато Александър замине, тя често го носи по цял ден.

Мариана се протяга към каната с портокалов сок и майка й казва, без да я поглежда:

– Мариана, нали знаеш, че не обичам да ходиш боса? Къде са ти чехлите?

– Съжалявам.

– Остави я на мира – отвръща Александър. – Ден за почивка е...

Очите на майка й са плувнали в сълзи. Тя знае, че родителите й често се карат, преди баща й да тръгне на турне. Това я прави неспокойна и тъжна. Пилар поставя чиния с препечени филийки пред нея и й налива безмълвно чаша сок.

– Благодаря – казва Мариана и се мъчи да докосне ръката на майка си, но тя я е отдръпнала. Момичето поглъща онова, което едва е сдъвкала. Послушно се смъква от стола си, за да донесе чехлите. Докато тя напуска „закусвалнята“, баща й сгъва салфетката, сръбва последна глътка кафе и й поръчва да иде с него в студиото му.

– Тази сутрин свърши добра работа – казва й. – Сега ела и ми изсвири Сарабандата на Сребърния лебед.