Елена Делбанко: Сребърният лебед

В кантората на адвоката тя бе посрещната от застаряваща администраторка и после от самия Кристъфър Бийчър, нисък джентълмен с гъста бяла коса, пронизващи сини очи и леко прегърбено телосложение, което някак си го правеше да изглежда благ. Ризата му беше синя, вратовръзката – на червени и зелени райета. Край брадичката му се люлееше чифт очила с рогови рамки. Бийчър я покани в конферентна зала, цялата опасана с рафтове с книги, и там й обясни, че Александър специално е помолил за тази среща, за да се прочете завещанието, макар подобно изправяне очи в очи всъщност не беше необходимо.

– Боя се, че в наше време то е по-скоро функция на телевизионните шоу програми и филми, отколкото адвокатска практика, но такава бе волята на вашия баща и ние решихме да я зачетем.

– Радвам се, че сте го сторили. Удоволствие е за мен...

– Да – гласът му беше писклив. – Личната връзка винаги е за предпочитане, нали така, пред факс машини и ксерокопирани документи, които пристигат по имейл? И трябва само да ви кажа колко много се възхищавах на баща ви. Имам цял рафт с негови записи и ходех на концертите му винаги когато свиреше в Бостън. Знаете ли, аз присъствах на мемориалната служба в Ню Йорк, макар да не ви се представих в този момент. Бяхте толкова заета.

Тя кимна. Мемориалната служба се бе състояла на 25 март. Присъстваха стотици. Студентите на Александър говориха за него. Само неколцина от другарите му все още бяха живи, а и мъжете и жените горе, на сцената, не бяха вече млади. Трийсет, четирийсет, петдесет, та дори шейсетгодишни отдадоха чест на своя починал учител, описваха как ги е учил, как той променил ръката, с която държат лъка, или вибратото им, или пък разбирането им за инструмента, колко бил щедър и колко важен, направо съдбовно важен за начина, по който протекли кариерите им. С голям апломб те описваха колко дълбоко разбиране за музиката им бил предложил той. Към края на церемонията на сцената се качиха шестнайсет челисти, които изпълниха в негова чест „Песен на птиците“ на Казалс. Мнозина се разплакаха.

– Във всеки случай – продължи Бийчър, – баща ви искаше да прочетете едно писмо, което ми даде да съхранявам точно преди да умре.

– О?

Бийчър й подаде запечатан плик: кремав, плътен, с нейното име, надраскано с черно мастило отгоре с познатия й почерк.

– Това е за вас.

Мариана беше изненадана. Попита адвоката дали знае какво е съдържанието на писмото и дали всъщност сам не го е чел.

– Виждате, нали, че е подписано от задната страна. И, не, не съм го чел. То е – да използвам старомодното понятие – конфиденциално.

Тя се зачуди какво ли може да съдържа писмото. В крайна сметка двамата с баща й бяха живели заедно, тя беше преглеждала кореспонденцията му, бе плащала сметките му. Това писмо безспорно щеше да съдържа някакви инструкции за стипендиантската програма, която той планираше да създаде, или пък за това какво трябва да прави с копията на страдивариуса, или пък с покрива на „На път към Суан“.

Адвокатът се оттегли от стаята и тя седна, отвори писмото и зачете:

10 декември 2009

Скъпа моя Мариана,

Мисля, че може би това е първото писмо, което ти пиша, откакто беше дете и аз пътувах из Франция. И много странно, че като се замисля, то ще дойде при теб, след като съм си отишъл. Но има някои неща, които трябва да знаеш, за да можеш да разбереш начина, по който съм организирал своето наследство – неща, които съм искал да ти кажа, когато майка ти умря. Но защото по това време ти беше много отчаяна и вече беше се отказала от соло кариера, никога не успях да намеря подходящ случай, в който да ти разкрия тези неща. А след време просто реших да си замълча.

Убеден съм, че си била наясно и си пострадала от това, че с майка ти не бяхме много щастливи заедно. Ще ти спестя подробностите, но ще изтъкна, че тя ненавиждаше отсъствията ми, когато концертната ми програма се увеличи; ненавиждаше успеха ми, учениците ми – дори теб – всичко, което отнемаше от вниманието ми. Това беше една неестествена зависимост и докато тя все повече се затваряше в себе си, отказвайки да пътува с мен и да споделя удоволствията, които славата ми носеше, аз създадох връзка с друга жена, която ти си срещала само веднъж, швейцарската певица Франсин Розел.

И двамата с мадам Розел бяхме женени в годините, докато нашата връзка продължаваше – тя за диригента Бернар Розел. Виждахме се само когато бе възможно, но любовта ни беше силна и страстна. Може би си спомняш, че Франсин имаше общо с това, че придобих Сребърния лебед преди много години в Страсбург. Майка й беше тази, която ме запозна с притежателя на инструмента. През годините аз обучавах сина й Клод – той е с три години по-млад от теб, и се гордея много с неговата кариера; той е прекрасен челист. Баща му е първокласен диригент, макар и не много амбициозен. По определен начин – тъй като ти, уви, вече не се изявяваш като соло изпълнител, Клод се превърна в музикалния ми наследник. Надявам се да станете приятели. Вярвам, че майка ти никога не е разбрала за връзката ми с мадам Розел, защото ние бяхме заедно единствено в Европа.