Елена Делбанко: Сребърният лебед

– Помни и не забравяй – повтаря той. – Един ден ще свириш на Лебеда.

Мариана, 2010

Зимата беше сурова и дълга: сняг, дъжд, внезапно размразяване, после пак сняг. Най-сетне към средата на април земята се изчисти. Мариана пътуваше към Бостън, за да се види с адвоката на баща си. Щом самолетът кацна на „Логън“, тя придърпа високите си до коляното кожени ботуши, закрепи косата си с шнола от кост на костенурка и върна книгата в чантата „Ермес“ между краката си. Идваше от Ню Йорк само за един ден и не носеше багаж. Мъжът от отсрещната страна на пътечката, с когото бе разговаряла набързо, докато се качваха на борда, я наблюдаваше най-безсрамно. Висока почти метър и осемдесет, тъмна и ъгловата красавица, тя бе свикнала с подобно внимание; мъжете я заглеждаха откакто се помнеше. Скръсти крака и ги долепи до таблата пред себе си, после се облегна назад. Въздушните течения, беше ги предупредил пилотът, можеше да се окажат силни. Турбуленцията не я притесняваше.

Щом пристигнаха, тя разкопча колана и разрови в багажното над главата си за дъждобрана, който, изглежда, щеше да й дотрябва. Сега усещаше ботушите си с високи токчета отеснели и съжали, че ги беше събула по време на полета.

Баща й беше починал внезапно в къщата си в Беркшир на 10 януари, десет дни след празненството по случай 90-ия си рожден ден. Тъй като двамата с Мариана тъкмо щяха да си пийват ритуалния коктейл в пет и половина, тя бе успяла да даде съвсем точно часа на падането му на съдебния медик: 17.28. Докато чакаше нетърпеливо на стълбищната площадка на втория етаж и викаше медицинската сестра, той се бе изправил от инвалидния стол, оплел се бе в тръбите на кислородния апарат и се бе катурнал надолу по стълбите. Мариана, в този момент в кухнята, затича към него, но той беше в безсъзнание. Сестрата набра 911. Мариана винеше себе си. Ако бе стояла близо до баща си, а не беше зяпала през кухненския прозорец към снежните преспи и виелицата, можеше да го хване, докато пада от стола, или просто можеше да омекоти удара. Винеше и медицинската сестра.

Фелдмън беше надживял жена си, която беше петнайсет години по-млада от него, със седем години. Когато майка й си отиде една ясна мартенска утрин, Мариана бе до нея. Със сестрата от хосписа тъкмо бяха свършили с подмяната на нощницата й и сресването на сребърната й коса. Пилар лежеше тихо, докато сестрата събираше мръсните чаршафи, за да ги отнесе в пералнята. Мариана държеше майка си за ръката и изучаваше лицето й, сладкото спокойствие на изражението й. Говореше й с нежността, която Пилар открай време отхвърляше. С тези моменти трябваше да се задоволи. Тях щеше да запомни: леко стисване на ръката, въздишка. Наведе се, за да й прошепне „Обичам те, мамо“, и усети дъха й. Изкрещя на сестрата да дойде.

В момента, в който жена му умря, Александър беше в Полша в комисията на едно състезание. Той се юрна обратно, оплакваше загубата си, прокламираше вечната си вярност в паметта й и се тюхкаше пред онези, които го успокояваха, че няма да може да продължи без нея. Фелдмън изигра скръбта си, цяла траурна оратория.

Към края на 2003 г. той продаде апартамента в Сентръл Парк Уест и се премести в Стокбридж, Беркшир. Обясни на Мариана, че градът му е омръзнал и е готов да живее „сред природата“. Семейството отдавна притежаваше една лятна къща близо до Тангълуд, която Александър бе нарекъл „На път към „Суан“, макар никога да не беше чел и дума от Пруст. Мариана опакова багажа от апартамента на Александър, затвори и своя собствен – само няколко преки по-нагоре в една облицована в пясъчник кооперация – и се премести в Стокбридж с баща си, за да се грижи за него през лятото. Съставът за камерна музика, в който свиреше, откакто се отказа от самостоятелна кариера, Нюйоркският камерен ансамбъл, нямаше представления през летните месеци. Щом дойде есента, тя си взе отпуск, за да остане с него. Той казваше, че не може да оцелее без нея, макар всекидневно да я критикуваше, че е пренебрегнала кариерата си.

Александър изискваше непрекъснато внимание и към края Мариана единствена имаше нерви да му го осигурява. Рядко го оставяше сам. Една вечер, малко преди да умре, двамата седяха заедно.

– Изпил ли съм си мартинито, миличка? – пръстите му треперливо се придвижваха по мраморния плот на масата и търсеха столчето на чашата, която не можеше да види.

– Има още глътка, татко, и маслинката на дъното – отвърна Мариана и побутна чашата към ръката му. – И понеже е почти Коледа, ще празнуваме. Ще ти направя още едно. Малко, мини мартини. Но не бива да ти се приспива твърде много преди вечеря. Днес тя ще е прекрасна.