Джеймс Патерсън - Смърт по сценарий

— Добро утро, дами и господа — каза тя. — Както всички знаете, кметът е разстлал червен килим с дължина четири хиляди и осемстотин километра с надеждата да спечели сърцата и портфейлите на холивудските филмови магнати. Нашата работа е да ги накараме да се чувстват добре дошли и в безопасност. На практика това е работата, която трябва да вършим всеки ден, но тази седмица ще имаме пет пъти повече хора, на които да служим и да защитаваме. Голяма част от случващото се ще става при закрити врати — срещи, обеди и вечери, обиколки из снимачни площадки — и всичко това, разбира се, при контролиран достъп, като мнозина ще бъдат придружавани и от лична охрана. Освен това ще има и няколко важни публични събития, а това означава досадни преследвачи на знаменитости, фенове, папараци и рояк други откачалки. Най-голямото събитие се провежда тази вечер в "Радио Сити". Току-що говорих със заместник-инспектора от управлението на Център север и знам, че тълпите вече са започнали да се събират. Ще имаме поне стотина униформени, които ще се смесят с тълпата заедно с още трийсет цивилни, включително и всички вие. Лошата новина е, че денят се очертава страшно дълъг. Добрата новина е, че кметът е развързал кесията и ще има бюджет за предоволно допълнително заплащане на извънредните часове работа. Във вторник и сряда са предвидени по-малко светски събития, но вие знаете, че тези хора си падат по здравите купони след тежък работен ден, затова носете мобилните си телефони дори и в тоалетната— След това в четвъртък…

Мобилният ѝ телефон отново се раззвъня.

— Разбирате какво имам предвид.

Всички познахме мелодията на телефона. Кейтс го наричаше "телефон за спешни случаи". Всеки, който знаеше този номер, се ползваше с приоритет пред всеки и всичко, с което тя се занимаваше в момента.

— Капитан Кейтс — отговори на обаждането тя и изслуша гласа отсреща с каменна физиономия. След петнайсет секунди каза само: — Заемаме се. — И затвори. — Работата започва зле — информира ни тя. — Имаме мъртъв холивудски продуцент в ресторанта на "Реджънси" на Шейсет и първа улица и Парк Авеню. Предполагаемо убийство. Джордан и Макдоналд — вие се заемате с това.

Не съм в състояние да опиша точно случилото се след това. Кайли стана и се отправи към вратата, а аз просто седях там и се опитвах да осмисля реалността на онова, което ме бе събудило през нощта. Сега двамата с Кайли бяхме екип и тръгвахме на първия си случай заедно. Всичко ставаше много бързо. Сигурно не съм се колебал повече от три секунди, но това време беше прекалено дълго за Кейтс.

— Джордан! — извика тя. — Тръгвай!

Тръгнах.

Кейтс се върна обратно към оперативката.

— За тези от вас, които все още не са се запознали с нея, това е новият партньор на Джордан, детектив Кайли Макдоналд. Тя е тук с временно назначение

Временно назначение.

Това беше последното, което чух, преди да изляза, но вече нямах ясна представа как се чувствам в така създалата се ситуация.

Хотел "Реджънси" се намираше на пет минути от полицейското управление.

— Не мога да повярвам, че Кейтс ми възлага убийство още от първия ден — заяви Кайли още щом се качихме в колата.

— Предполагаемо убийство — поправих я аз. — Аз пък не мога да повярвам, че сме поканили всички онези холивудски тежкари тук, в Ню Йорк, и един от тях е мъртъв още преди обяд.

— Какво искаше Кейтс, когато те извика в кабинета си? — попита Кайли.

— Нищо важно.

— Кейтс е прекалено заета, за да те вика за "нищо важно. Ако не искаш, не ми казвай, но недей да отбягваш въпроса.

— Искаше да знае какво става с Омар.

Беше лъжа, и то плоска. Кайли обаче не се хвана.

— Зак, знам много добре, че съм в изпитателен период. Кейтс трябва да знае дали се справям. Най-добрият начин да го направи, е да те накара да ме наблюдаваш и да ѝ докладваш.

— Това са глупости — възразих аз, — Кейтс сама си прави изводите.

— Да, но ти ще си с мен по дванайсет-четиринайсет часа на ден. Тя ще иска и твоето мнение.

Това беше истинската причина, поради която Кейтс ме беше извикала в офиса си.

На кръстовището на 63-та улица и Парк Авеню ни хвана червен светофар.

— Надявам се, че няма да прекарваш по дванайсет-четиринайсет часа на ден, размишлявайки над подобни глупости — казах аз.

— Виж, няма нужда да ми казваш каквото и да било. Ако съм права, навярно ти е казала да не го споделяш с мен. И ако от това ще се почувстваш по-добре, искам да знаеш, че се надявам да го е поискала.