Питър Мей - Черната къща

Когато тръгнах на училище, баща ми вече си беше намерил работа на новата нефтена база в Арниш Пойнт, в Сторноуей. Рано всяка сутрин той и още неколцина мъже от селото се качваха на бял бус и поемаха дългия път към града. Ето защо майка ми бе онази, която ме откара на първия учебен ден със стария ни ръждив форд „Англия“. Аз страшно се вълнувах, също както и Артър Макинес, моят най-добър приятел. Двамата бяхме родени само през един месец, а къщата на родителите му беше най-близката до нашата. Макар постоянно да играехме заедно, семействата ни не дружаха. Предполагам, че ставаше дума за нещо като класова разлика. Бащата на Артър преподаваше английски и математика в училището в Кробост, при това в гимназиалните класове.

Помня, че беше особено ветровит септемврийски ден, с ниски, стелещи се над земята облаци. Във въздуха отчетливо се усещаше мирис на дъжд. Аз носех кафяв анорак с качулка и къс панталон, за който знаех, че ще протрие краката ми, ако се намокри. Нахлузил гумени ботуши и с нова ученическа чанта на гръб, в която бяха гуменките и обядът ми, изгарях от нетърпение да потеглим.

Майка ми тъкмо изкарваше на заден ход колата изпод дървения навес, служещ за гараж, когато през вятъра долетя звук от клаксон. Обърнах се и видях Артър и баща му в техния яркооранжев хилман авенджър. Той бе купен на старо, но изглеждаше почти като нов на фона на нашата таратайка. Господин Макинес остави двигателя да работи, слезе от колата и отиде да поговори с майка ми. След минутка приближи до мен и сложи ръка върху рамото ми с вестта, че ще се возя с него и с Артър. Едва когато колата потегли и се обърнах да видя майка си, махаща с ръка подир нас, се сетих, че не съм ѝ казал довиждане.

Сега вече знам какво изпитва родителят, пращащ за пръв път детето си на училище — странно чувство на загуба, на безвъзвратна промяна. И връщайки се назад в спомените, знам, че то присъстваше в лицето на майка ми заедно със съжалението, че някак си е пропуснала този момент.

Училището на Кробост бе разположено в низина под селото, в сянката на църквата, издигаща се върху хълма, а фасадата му гледаше на север, към Порт ъв Нес. Беше заобиколено от зелени пасища, а в далечината смътно се забелязваше кулата на фара в края на острова. В ясни дни през пролива Минч се очертаваше дори материкът — едва доловима планинска верига на хоризонта. Казваха, че ако той се вижда, значи времето ще се развали. И винаги познаваха.

Училището в Кробост имаше сто и трима питомци в началния курс и осемдесет и осем — в гимназиалния. В този ден заедно с мен постъпиха още единайсет нови малчугани. Седнахме в класната стая на два реда от по шест единични чина, наредени един зад друг.

Учителката ни, госпожа Макей, бе слаба сивокоса жена, навярно далеч по-млада, отколкото изглеждаше. На мен ми се струваше древна като света. Всъщност бе мила, но строга и на моменти имаше остър език. Първото, което ни попита, бе дали сред нас има някой, който не говори английски. Аз, естествено, бях чувал този език, но у дома използвахме само келтски, а баща ми не желаеше телевизор в къщата, затова дори не я разбрах. Артър обаче вдигна ръка с хитра усмивка на лице и произнесе нещо, свързано с моето име. Не беше нужно да съм гений, за да се досетя какво е казал, особено след като всички очи се извърнаха към мен. Усетих как бузите ми пламват.

— Е, Фионлах — рече госпожа Макей на келтски, — изглежда, родителите ти не са били достатъчно съобразителни да те научат на английски, преди да тръгнеш на училище. — Незабавната ми реакция бе на гняв към майка ми и баща ми. Защо не можех да говоря като другите деца? Нима не знаеха колко унизително е това? — За твое сведение в този клас ще говорим само на английски. Не че има нещо лошо в келтския, но просто така стоят нещата. И скоро ще разберем колко бързо усвояваш. — Не смеех да отлепя очи от чина. — Ще започнем с името ти. Знаеш ли как е то на английски?

— Финли — вдигнах глава с известна предизвикателност, защото бях чувал родителите на Артър да ме наричат така.

— Добре. И понеже първото, което ще направя днес, е да ви проверя в дневника, може да ми кажеш и фамилията си.

— Маклойд — използвах келтското произношение, което за английското ухо звучи нещо като „Маклодж“.

— Маклауд — поправи ме тя. — Финли Маклауд. — Сетне премина на английски и се зае да изброява останалите имена. Макдоналд, Макинес, Маклийн, Макричи, Мъри, Пикфорд…

Всички погледи се насочиха към момчето, наречено Пикфорд, и госпожа Макей каза нещо, което накара класа да се разкикоти. Момчето се изчерви и измърмори някакъв несвързан отговор.