Питър Мей - Черната къща

Озовал се е в локва от нафта и чувства как тя пропива дъното на панталона му. Без да мисли, изравя запалка от джоба си. Проклетото място е толкова тъмно, че човек може да си извади очите. Едва след като щраква колелцето с палец, се сеща, че е в непосредствена опасност да се превърне в жива факла. Стисва зъби, но не следва никакъв взрив, наоколо не лумват изгарящи пламъци. Вижда се само един образ, толкова шокиращ, че отначало е невъзможно да се възприеме.

Мъжът виси от гредите на тавана, а шията му е изкривена под странен ъгъл от примката на вехтото оранжево найлоново въже. Той е едър и чисто гол. Синкавобяла плът виси на гънки от гърдите и бедрата му, сякаш е надянал няколко номера по-голям костюм. От широката, подобна на зейнала усмивка рана, разцепила корема, между краката му са се проточили кълба от нещо гладко и лъщящо. Огънчето на запалката кара сянката на мъртвеца да играе по олющените, нашарени с графити стени, сякаш безброй призраци приветстват новия си събрат. Уилям поглежда бледото, смръзнало в безмълвен ужас лице на Кейт, сетне свежда очи надолу. За момент му минава абсурдната мисъл, че локвата в краката му е нафта за селскостопански цели — оцветена в червено в знак, че не подлежи на акциз. После осъзнава, че всъщност е кръв, гъста и лепкава, която вече образува кафеникава коричка по ръцете му.

Беше късно и тегнеше задух, какъвто настъпва само по времето на фестивала 2 2 Единбургският фестивал е събирателно име за няколко прояви, провеждани в града основно през август. — Б.пр. . Фин откри, че му е трудно да се съсредоточи. Мракът на малкия му кабинет го притискаше в креслото като две големи черни меки ръце. Кръгът от настолната лампа върху бюрото го привличаше като насекомо, дразнеше очите му почти до заслепяване, пречеше му да държи на фокус текста на записките си. Компютърът жужеше монотонно в тишината, а екранът потрепваше в периферното му зрение. Трябваше да е в леглото вече от часове, но държеше на всяка цена да довърши курсовата си работа. Задочното следване бе единствената му възможност за бягство, а той проявяваше глупава липса на усърдие.

Дочу нечие движение зад себе си и рязко се извърна към вратата в очакване да види Мона, но ядната забележка така и замръзна на устните му, отстъпвайки място на нямо удивление. Пред него стоеше мъж, толкова огромен, че трябваше да държи главата си наведена настрани, за да не закача тавана. Вярно, стаите не бяха високи, но ръстът на непознатия навярно бе поне два метра и половина. Крачолите на тъмния панталон се събираха на гънки в долния край на безконечните му крака над черни лъснати обувки. Носеше запасана в колана карирана памучна риза, а върху нея — спортно яке с разкопчан цип и свалена качулка, но с вдигната яка. От твърде късите ръкави покрай бедрата му висяха едри като лопати длани. Изглеждаше към шейсетгодишен, със скръбно, прорязано от бръчки лице и тъмни безизразни очи. Сребристосивата му коса бе дълга и сплъстена, покриваща ушите. Не казваше нищо, само стоеше и гледаше Фин, а лампата на бюрото изрязваше дълбоки сенки върху каменните му черти. Какво, за бога, правеше тук? Фин усети как космите на тила му настръхват, а ужасът го обгръща като ръкавица, впримчва го здраво в студената си хватка.

И тогава някъде отдалеч чу собствения си глас, хленчещ детински в тъмнината:

— Стра-анен чове-ек… — Мъжът продължаваше да го гледа. — Там има някакъв стра-анен чове-ек…

— Какво ти е, Фин? — Беше Мона, разтърсваща го притеснено за рамото.

Дори след като отвори очи и зърна лицето ѝ, уплашено и подпухнало от съня, пак се чу да провлачва:

— Стра-анен чове-ек…

— За бога, какво ти става?

Той се извърна от нея и легна по гръб, поемайки дълбоко въздух. Сърцето му препускаше бясно.

— Просто сън. Имах лош сън.

Но споменът за мъжа от кабинета беше още жив като кошмар от детството. Електронният часовник върху нощното шкафче показваше четири и седем минути сутринта. Опита да преглътне, но устата му бе пресъхнала и разбра, че тази нощ повече няма да заспи.

— Изкара ми акъла, Фин.

— Съжалявам.

Той отметна завивките и спусна крака на пода. Затвори очи и потърка клепачи, но мъжът продължаваше да бъде там като жигосан в ретините му.

— Къде отиваш?

— До тоалетната.

Стъпвайки меко по килима, той отвори вратата и излезе в антрето. То бе обляно в лунна светлина, разделяна на геометрични фигури от прозорците, имитация на георгиански стил. Щом стигна вратата на кабинета си, натисна дръжката и я отвори. Вътре бе тъмно като в рог и по гърба му отново полазиха тръпки при мисълта за високия мъж, нахлул в съня му. Удивително колко могъщо бе присъствието, колко силно и ясно се бе запечатал образът в съзнанието му. Продължи към тоалетната и спря пред нея, както бе правил всяка нощ през последните четири седмици, с очи, приковани към стаята в дъното на коридора. Тя бе отворена и също осветена от луната. Завесите трябваше да са спуснати, но не бяха. Вътре имаше само ужасяваща празнота. С натежало сърце и избила по челото студена пот влезе в банята.