Питър Мей - Черната къща

По време на полета, продължил около час, се бе старал да не мисли. Нито за завръщането в родното си място, нито за ледената тишина, съпровождала отпътуването му от дома. Мона бе прекарала нощта в стаята на Роби и хлипанията ѝ долитаха до слуха му от другия край на коридора, докато си стягаше багажа. Сутринта потегли, без да се сбогува, и докато затваряше входната врата, знаеше, че оставя зад себе си не само Мона, но и цяла една глава от своя живот, която му се щеше никога да не е била писана. Сега, при вида на познатите хангари на летището и на непознатия фериботен терминал, проблясващ в далечината, Фин изпита внезапен прилив на емоция. Толкова отдавна не бе идвал тук, че се оказа неподготвен за спомените, връхлетели го с неочаквана сила.

Чувал съм хора, родени през петдесетте, да описват света на детството си в отсенки на кафявото. В цвят сепия. Аз съм отрасъл през шейсетте и седемдесетте и моето детство беше лилаво.

Живеехме в една от тъй наречените бели къщи, на километър от градчето Кробост. Мястото се наричаше Нес, разположено в северния край на остров Луис, най-северния от всички острови на шотландския архипелаг Външни Хебриди. Белите къщи бяха строени през двайсетте от камък, варовик или бетонни тухли и бяха покрити с шистови керемиди, гофрирана ламарина или битумни плоскости. Идеята им била да заменят черните къщи. Черните къщи имали суха каменна зидария, сламени покриви и служели за подслон както на хора, така и на добитък. В центъра на основното помещение ден и нощ горял огън от торф. Наричала се стаята с огнището. Комини нямало, а само дупка в тавана, през която се предполагало, че трябва да излиза пушекът. Разбира се, това невинаги ставало и къщите били вечно задимени. Нищо чудно, че средната продължителност на живота била къса.

Останките от черната къща, в която живеели баба ми и дядо ми по бащина линия, още стояха в двора, на един хвърлей от прага ни. Покрив нямаше, стените също се рушаха, но пък бе чудесно място за игра на криеница.

Баща ми беше практичен човек, с гъст черен перчем и проницателни сини очи. Кожата му бе като издъбена и през лятото, когато прекарваше повечето време на открито, ставаше съвсем тъмна. Когато бях малък, още преди да тръгна на училище, често ме вземаше със себе си да събираме неща, изхвърлени от морето. Тогава още не разбирах, но по-късно научих, че по онова време е бил безработен. В рибарската индустрия настъпил спад и корабчето, на което бил шкипер, било продадено за скрап. Затова разполагаше с много свободно време и още призори двамата тръгвахме да бродим по плажовете. Често намирахме дървен материал. Всевъзможни дъски и греди. Бях чувал от него, че имало човек, който построил цялата си къща от дърво, намерено край брега. Той самият бе събрал оттук повечето материал за таванските ни стаи. Морето ни даваше много, но и много вземаше. Рядко минаваше месец, без да се чуе за поредния удавник. Инцидент по време на риболов. Някой влязъл да плува и течението го отнесло. Друг пък паднал от скалите.

От плажните си разходки довличахме вкъщи какви ли не вехтории. Въжета, рибарски мрежи, алуминиеви буйове, които баща ми продаваше на калайджиите. Но най-добър бе урожаят след буря. Именно след една такава се натъкнахме на големия двесталитров варел. Вятърът вече бе постихнал, но морето все още се гневеше и в брега се разбиваха яростни талази, а високо над главите ни вихрено се носеха парцаливи облаци. Между тях слънцето оцветяваше земята в ярки движещи се петна от зелено, пурпурно и кафяво.

Макар да нямаше никакви надписи, варелът явно бе пълен и баща ми се развълнува от находката. Но беше прекалено тежък, за да го поместим сами, при това наполовина зарит в пясъка. В крайна сметка той докара трактор с ремарке и няколко мъже за помощници и още същия следобед варелът благополучно се озова изправен насред двора ни. Не му беше нужно много време, за да го отвори и да открие, че е пълен догоре с боя. Гланцова, ярколилава боя. Ето как се получи така, че всяка врата, лавица и шкаф в къщата ни бяха боядисани в лилаво. За всичките години, през които живях там.

Майка ми беше красива жена с вълниста руса коса, която събираше на конска опашка. Имаше бледа кожа с лунички и големи влажни кафяви очи. Никога не съм я виждал да се гримира. Нежна и слънчева по характер, но същинска фурия, ако я ядосаш. Тя обработваше имота ни — двайсетина декара, проточили се на дълга тясна ивица от къщата надолу към брега. Влажната почва даваше добра паша за овцете и по-голямата част от доходите ни идваха от държавните субсидии за тях. Отглеждаше също картофи, ряпа, овес, както и трева за сено и силаж. Запомнил съм я седнала на трактора, със син гащеризон и черни гумени ботуши, свенливо усмихната за фотографа от местния вестник, дошъл да я снима, защото беше спечелила някаква награда на регионално изложение.