Питър Мей - Черната къща

Плискането на урината в тоалетната изпълни помещението с успокояващо усещане, че всичко е наред. Тишината бе онази, с която винаги идваше депресията. Но тази нощ обичайната празнота бе изпълнена. Образът на посетителя от съня му изместваше всички други мисли, както кукувичето избутва другите яйца от гнездото. Фин се зачуди дали не го познава отнякъде, дали не е виждал и преди издълженото лице и сплъстената коса. И изведнъж си спомни описанието, което Мона бе дала на полицията за мъжа в колата. Според нея той бе към шейсетгодишен, със спортно яке и дълга посивяла мазна коса.

Докато пътуваше в автобуса, гледаше как сивите каменни сгради се плъзгат покрай прозореца като потрепващи образи от стар черно-бял филм. Можеше да вземе и колата, но Единбург не бе град, където човек би искал да шофира. Докато стигне Принсес Стрийт, облаците вече се бяха разкъсали и зелените градини, ширнали се в подножието на замъка, грейнаха в слънчева светлина. Тълпа карнавални зяпачи се бе събрала около няколко улични изпълнители, които гълтаха огън и жонглираха с бухалки. На стъпалата на картинната галерия свиреше джазов оркестър. Фин слезе на спирка „Уейвърли“ и прекоси моста към стария град, на юг покрай университета, а после свърна на изток, в сянката на Солсбъри Крагс. Утринните лъчи падаха косо откъм скалите и се плъзгаха по стръмния зелен склон, в подножието на който се намираше сградата на полицейския участък.

В коридора на горния етаж познати лица отправиха към него съчувствени погледи. Някой постави ръка върху рамото му с думите:

— Съжалявам за загубата ти, Фин.

Той само кимна.

Старши инспектор Блак едва вдигна лице от книжата си и му махна с ръка към стола на отсрещната страна на бюрото. Лицето му беше бледо, с изпити черти, а пръстите, ровещи из документите — пожълтели от никотин. Когато най-сетне се обърна към Фин, изражението му напомняше това на хищна птица.

— Е, как върви задочното обучение?

— Добре — сви рамене Фин.

— Така и не съм те питал, но защо напусна университета навремето? Следвал си в Глазгоу, нали?

— Бях млад, сър. И глупав.

— А защо постъпи в полицията?

— Така се правеше тогава, като дойдеш от островите без работа и квалификация.

— Имал си връзки, предполагам?

— Познавах един-двама души.

Блак го изгледа замислено.

— Ти си добро ченге, Фин. Но не това е, което искаш, нали?

— Това е, което съм.

— Не, това е, което беше . Допреди месец. Каквото и да говорим, случилото се е трагедия. Но животът продължава и ние заедно с него. Всички разбираме, че се нуждаеш от време за траур. Бог е свидетел, че виждаме достатъчно смърт, за да сме наясно с това.

Фин смръщи вежди.

— Нямате понятие какво е да изгубиш дете.

— Не, нямам. — В тона на Блак липсваше каквото и да било съчувствие. — Но съм губил близки и знам, че просто трябва да го преодолееш. — Той сключи длани пред себе си като в молитва и наду устни. — Да се оставиш на скръбта, е вредно, Фин. Болезнено. Затова трябва да вземеш решение. Какво ще правиш с остатъка от живота си. А дотогава, освен ако нямаш основателна медицинска причина, те искам обратно на работа.

Натискът върху него да се върне в службата нарастваше не от вчера. Разговори с Мона, обаждания от колегите, съвети от приятели. А той му се противеше, защото не беше в състояние да си представи как ще успее да се върне към живота отпреди инцидента.

— Кога?

— Още сега. Днес.

Фин поклати невярващо глава.

— Трябва ми малко време.

— Имаше достатъчно време. Или се връщай, или напускай. — И без да дочака отговор, Блак се пресегна, взе една кафява папка от купчината върху бюрото си и я плъзна към него. — Не си забравил убийството на Пийт Уок от май, нали?

— Не.

Фин не отвори папката. Нямаше нужда. Твърде добре помнеше голото тяло, увиснало от едно дърво между мократа от дъжда фасада на Петдесятната църква и банката. Един плакат на стената гласеше: „Исус спасява“. Тогава той му се бе сторил като някаква банкова реклама, чийто текст би трябвало да бъде: „Исус спестява при нас“.

— Е, имаме още едно — рече Блак. — Същият почерк.

— Къде?

— Горе, на север. Появи се в компютърната система ХОЛМС. Всъщност именно на нея ѝ дойде блестящата идея да те прикрепи към разследването. — Той примигна с дългите си ресници и фиксира Фин със скептичен взор. — Още говориш езика, нали?

— Келтски? — възкликна удивено Фин. — Не съм го говорил, откакто напуснах остров Луис.