Крис Картър - Престъпен ум

Поради суперохладения заряд разширяването на молекулите не спира и впоследствие всяка една кръвна клетка в човешкото тяло експлодира. Смъртта е мъчителна и абсолютно ужасяваща гледка.

Лушън обясни накратко процеса заради Тейлър.

— Искам да ви кажа, че онова, което се случи с тялото ѝ, след като го взривих с течен азот, беше адски страшно, дори за мен — обърна се той към двамата. — Всичко в нея експлодира и всичката онази кръв, която се изля през… — Лушън въздъхна дълбоко, почеса се по брадата и обходи с поглед празната си килия. — Всъщност отвсякъде. Четири дни почиствах и дезинфектирах бараката, за да не се настанят там диви животни, след като си тръгна. — Той млъкна, унесен в спомени. — Приятелят ми в Йейл ми каза, че извършили този експеримент върху жива жаба в лабораторни условия. Опитът включвал течен азот. Когато ми разказа какво се е случило, аз се опитах да си представя как би реагирало човешкото тяло. Но дори плодовитото ми въображение не стигна толкова далеч, колкото реалността.

Ако Хънтър или Тейлър имаха някакви съмнения, че седят пред чисто зло, тези съмнения се изпариха през последните няколко минути. Никой от тях не искаше да чуе повече подробности.

— Мястото, Лушън — напомни му Хънтър със спокоен и сдържан тон. — Край езерото Солтънстол ли я зарови?

Лушън прокара пръст по браздите между блоковете пенобетон на стената вляво от себе си.

— Да. И имам изненада за вас. Ходих на това място още четири пъти след Карън. Сещате се какво имам предвид. — Той нацупи устни в гримаса «Какво да направя» и нехайно повдигна рамене. — Мястото е хубаво, добре е скрито.

— Искаш да кажеш, че ще намерим пет трупа там вместо само един? — попита Тейлър.

Лушън задържа напрежението още една минута и после кимна.

— Аха. Искате ли да ви кажа имената им?

Тейлър се втренчи гневно в него.

Лушън се засмя.

— Разбира се, че искате. — Той затвори очи и си пое дъх, сякаш паметта му се нуждаеше от допълнителен приток на кислород. Когато отново ги отвори, очите му изглеждаха мъртви и безчувствени. Започна да изброява: — Емили Евънс, трийсет и три годишна от Ню Йорк. Оуен Милър, двайсет и шест годишен от Кливланд, Охайо. Рафаела Гомес, трийсет и девет годишна от Ланкастър, Пенсилвания. И Лесли Дженкинс, двайсет и две годишна от Торонто, Канада. Тя беше студентка в Йейл.

Млъкна и отново си пое дълбоко дъх.

— Искате ли да ви разкажа как умряха? — Устните му се усмихваха самодоволно, но очите му бяха сериозни.

Хънтър нямаше намерение да седи в подземието и да го слуша да се хвали как е изтезавал и убил всяка една от жертвите си.

— Мястото, Лушън, нищо повече — повтори той.

— Нима? — Лушън направи разочарована физиономия. — Но аз тъкмо започнах да се забавлявам. Карън беше едва втората ми жертва. Ставах все по-добър с всяка следваща, повярвай ми. — Той намигна многозначително на Тейлър. — Много по-добър.

— Ти си проклет психопат — не се сдържа тя. Изпитваше отвращение само като го гледаше.

Хънтър обърна глава към нея, за да я погледне, мълчаливо умолявайки я да не реагира на провокациите на Лушън.

— Така ли мислите? — веднага се възползва от възможността Лушън.

Тейлър не обърна внимание на погледа на Хънтър.

— Знам го.

Лушън придоби такъв вид, сякаш се замисли върху думите ѝ.

— Знаете ли, агент Тейлър, вие наистина имате проблем с наивността. Ако мислите, че съм уникален с подтиците, които имам, тогава определено сте сбъркали професията си. — Той посочи с палец зад гърба си. — Всеки ден хиляди, милиони хора там навън мислят за убийство. Някои започват да мислят за това от много ранна възраст. Всеки ден там навън има хора, които по свой начин мислят да убият съпрузите, партньорите, съседите, шефовете, банковите си мениджъри, тъпите заядливци, които тровят живота им… Списъкът продължава безкрайно.

Тейлър го погледна, сякаш доводът му не се основаваше на нищо.

— Ти говориш за спонтанни, разгорещени мисли — спокойно отвърна тя, наблягайки на думата «мисли». — Това са разбираеми психични реакции на гняв към определено действие. Не означава, че ще се материализират.

— Мястото, Лушън — прекъсна ги Хънтър. Не можеше да разбере защо Тейлър продължава да налива масло в огъня. — Къде са останките на Карън?

Лушън не му обърна внимание. В момента беше по-заинтригуван да притисне още малко Тейлър.

— Наивна, наивна, наивна агент Тейлър. — Той поклати глава. — С всяка човешка мисъл, хрумнала на момента или не, винаги има риск един ден, разпалена от гняв, обида, разочарование, ревност… има хиляди фактори, които я подклаждат… тази мисъл да се превърне в нещо много повече. Това се нарича Закон на вероятностите . Сигурен съм, че сте чували за него. Базите ви данни преливат от такива примери. Абсолютно всеки, независимо от възпитанието, пола, класовата и расовата принадлежност, общественото си положение и всичко друго, при подходящи обстоятелства може да стане убиец.