Крис Картър - Престъпен ум

Отби се в евтиния апартамент на Карън в деня преди заминаването ѝ за Ню Йорк. Планът му беше елементарен. Щеше да я покани на разходка с кола и пикник до езерото Солтънстол и да ѝ каже, че ще се върнат преди свечеряване. Ако Карън откажеше по някаква причина, тогава щеше да я покани на едно бързо питие за довиждане по-късно вечерта. Беше сигурен, че тя ще се съгласи. При всички случаи крайната цел бе една и съща — да остане насаме с нея или на някое отдалечено и уединено място за пикник, или в колата, преди тя да замине.

Карън се съгласи за пикника.

Потеглиха в единайсет сутринта. Лушън караше спокойно и пътуването до изолираното място край езерото, което беше избрал, продължи по-малко от двайсет и пет минути. Този път обаче той не сломи съпротивата на жертвата си в колата. Нямаше изненадваща атака, нито игла на спринцовка във врата. Наистина се беше приготвил за пикник — сандвичи, салати, плодове, понички, шоколади, бира и шампанско. Двамата ядоха, пиха и се смяха като най-добри приятели. Едва когато наля последното шампанско в чашата на Карън, Лушън добави транквилант, от който тя да изпадне в дълбок сън без сънища най-малко един час.

Медикаментът въздейства за по-малко от пет минути.

Когато Карън отново отвори очи, вече нямаше пикник сред природата. Тя се разсъни много бавно и първото, което осъзна, беше, че главата я боли толкова много, сякаш в черепа ѝ има някакъв звяр, който дращи с нокти мозъка ѝ.

На слабата светлина и през болката очите ѝ се приспособяваха цели четири минути, докато най-после се фокусираха. Карън се опита да разбере къде се намира. Седеше в тъмна, задушна и мръсна стая. Стените бяха от дърво. Приличаше на голяма барака за инструменти в заден двор. Нещо обаче ѝ подсказа, че не е в заден двор, а другаде. Някъде, където никой няма да я намери… място, където никой няма да я чуе, ако пищи. И щом го осъзна, тя се опита да направи точно това — да изпищи. Тогава установи, че устните ѝ не се движат. И челюстта също. Обзе я паника и Карън се помъчи да се огледа наоколо, но вратът ѝ също беше неподвижен.

«О, боже!»

Опита се да размърда пръсти.

Нищо.

Ръцете си.

Нищо.

Краката.

Нищо.

Раменете. Нищо.

Можеше да движи само очите си.

Тя плъзна поглед надолу по тялото си и видя, че седи на евтин метален стол. Не беше завързана. Ръцете ѝ бяха свободни и видяха от двете страни на стола.

За миг ѝ се стори, че сънува, че много скоро ще се събуди в леглото си и ще смее и чуди защо мозъкът ѝ е произвел такива мъчителни образи, но после забеляза движение вдясно от себе си, и страхът, който се засили в сърцето ѝ, я убеди, че това не е сън.

Очите ѝ се стрелнаха по посока на движението.

— Добре дошла, поспаланке — каза Лушън и излезе от сенките.

Само за няколко секунди Карън осъзна, че всичко в него е различно. Освен това беше облечен с дълъг лабораторен прозрачен найлонов работен комбинезон. Маратонките му също бяха покрити със сини найлонови терлици.

Той ѝ се усмихна.

Тя се опита да каже нещо, но езикът ѝ беше натежал и подут. От гърлото ѝ излязоха само нечленоразделни звуци.

— За жалост няма да можеш да кажеш много. Инжектирах ти сукцинилхолин — обясни Лушън.

В очите на Карън избухна страх.

Сукцинилхолинът е нервно-мускулен анестетик, който блокира връзките между нервите и мускулите и причинява парализа на скелетните мускули. В случая с Карън — на цялото тяло. Нервната система обаче остава непокътната. Тя щеше да чувства всичко.

Лушън погледна часовника си.

— Ще бъдеш в това състояние още известно време. — Приближи се до нея. — Знаеш ли, не съм голям почитател на татуировките. Не знам дали съм ти казвал, но ще призная, че дизайнът на дясното ти рамо е много хубав. Японски е, нали? — Докато говореше, той извади дясната си ръка иззад гърба и металното острие блесна на слабата светлина.

В очите на Карън нямаше място за повече страх. Те се изпълниха със сълзи, а от гърлото ѝ отново се изтръгнаха неразбираеми звуци.

Лушън се приближи още.

— Главната причина да те парализирам — каза той — беше, защото не искам да се мяташ насам-натам и да объркаш нещо. Работата е деликатна. — Погледна острия като лазер хирургичен скалпел в ръцете си. — Ще те заболи малко.

По лицето на Карън започнаха да се стичат сълзи.

— Но добрата новина за теб е, че… съм го правил и преди.

Карън умоляваше тялото си да се раздвижи. Опита се да събере всичката сила и воля, която ѝ беше останала, но това не беше достатъчно. Тялото ѝ не реагираше, колкото и усилия да полагаше. Помъчи се да изпищи, да говори, да се моли, но езикът ѝ беше като огромен мъхест молец в устата.